РОКФЕЛЕР — Царят на капиталистите, по влиятелен дори от Американския президент и сенат.

РОКФЕЛЕР — „СВЕТОВНИЯТ ПЛАНТАТОР“

 Царя на капиталистите, по влиятелен дори от Американския президент и сенат.

   

            Когато за пръв път след Втората световна война се прави подробно сведение за фамилиите с големи имущества, имуществото на фамилията Рокфелер с нейните 21 членове възлиза на 3 милиарда долара, а 17-те милиона годишен доход са обложени с данък. Това е доста внушителна сума. Изследователите на имуществото на Рокфелер обаче още тогава забелязват, че не това изразява нечуваното политическо и икономическо влияние, което фамилията и контролираните от нея предприятия упражняват върху икономиката на Съединените щати и капиталистическия свят, нещо повече — върху външната им политика. Преди няколко години се изготвя ново сведение. Според него — като се взема предвид спадането на стойността на долара от 1946 г., имуществото на Рокфелер, вложено в различните огромни предприятия, се оценява на около 6 милиарда. Ако към него се прибави и стойността на банковите сметки и недвижимите имоти на фамилията, сумата може да се закръгли на около 7 милиарда. Това само по себе си означава, че финансовата мощ на фамилията Рокфелер след Втората световна война се е удвоила. А според най-новите сведения имуществото на фамилията вече достига десет милиарда.

            В противовес на такива „самотни вълци“ като Гети финансовата мощ на Рокфелеровци нарочно се явява раздробена. Така например по-младият Джон Д. Рокфелер, тогава глава на семейството, в 1960 г., в годината на смъртта му, с имущество от един милиард долара е едва на шесто място в списъка на американските богаташи. В крал на 70-те години в списъка на богатите е Аби Рокфелер, която заема най-знатно място сред членовете на фамилията, но и тя с имуществото си от 300 милиона долара е едва на седемнадесето място в списъка. А Дейвид Рокфелер, председателят на втората най-голяма банка на Съединените щати, Чейс Манхатън, е едва на двадесет и трето място с 280 милиона долара. Другите: най-младите Джон Д., Лорънс, Уинтръп и Нелсън, всеки с по 260 милиона долара, са на 24-то, 25-то, 26-то и 27-о място.

            От това подреждане наблюдателят разбира, че не зад числата трябва да се търсят действителните размери на икономическата и политическата сила на династията Рокфелер. Ясно е например, че икономическата власт на Дейвид Рокфелер, председателя на Чейс Манхатън, е значително по-голяма, въпреки че е на 23-то място, от властта на Гети, макар той да е на първо място в списъка. Значително по-добре ще си изясним действителността, ако вместо степенуване на личните имущества изследваме какви са предприятията, в които членовете на династията имат решаваща дума. В поредицата, разбира се, най-значителни са различните предприятия на „Стандард Ойл“, преди всичко на „Стандард Ойл ъф Ню Джързи“ Това е навярно най-голямото промишлено предприятие в капиталистическия свят. От акциите му семейство Рокфелер притежава около 15 процента — това на практика означава контрол над цялото огромно предприятие. Подобно е положението и в другите предприятия на „Стандард Ойл“: със собственост 12–17 процента от акциите Рокфелеровци държат в ръцете си действителното ръководство. В много по-малко съотношение, но с много голямо влияние Рокфелеровци участвуват и в най-големите железопътни линии на Съединените щати, нещо повече — и в една част на големите стоманени тръстове. Към това трябва да се прибави финансовата власт, който упражнява Чейс Манхатън Банк, и контролът над нюйоркската Фърст Нешънъл Сити Банк. (Тя е третата по големина банка в Съединените щати, следователно в две от прочутите „три големи“, „Big Three“, банки Рокфелеровци имат решаващата дума.)

            Няма да бъде пресилено, ако кажем, че сегашните шефове на династията Рокфелер гледат от висотата на най-голямата финансова и икономическа власт в капиталистическия свят към някогашното си начало.

            Това начало започва от един търговец на коне и пътуващ аптекар, който през втората половина на 40-те години на миналия век обикаля селата на щата Ню Йорк. Той продава коне и „лекарства-чудо“, приготвени от топена кристална захар и различни билки. Истинското му име и досега е забулено в тайна: сигурно е само това, че се нарича д-р Рокфелер, Уйлям Ейвъри, което име узаконява след женитбата си. Той има седем деца, първото от които се ражда в 1839 година. Този син става петролен крал и основател на династията. Името му е Джон Дейвидсън Рокфелер. Той завършва търговско училище и още шестнадесетгодишен става помощник-счетоводител в една агенция за въглища и жито в град Кливленд. На деветнадесет години е напълно самостоятелен. Отваря комисионен магазин с хиляда долара капитал. Парите получава назаем от баща си — срещу много висока, 10-процентова, годишна лихва!

            Не минава една година и той заболява от тежка стомашна болест. Повече от две години се храни само със сухар и кисело мляко, а лекарите му предричат ранна смърт. Косата и веждите му окапват, а лицето му се набръчква. На двадесет години е така състарен, както на деветдесет и осем. През последната си година погребва тридесет и седмия си домашен лекар.

            В 1862 г. вниманието на двадесет и три годишния Рокфелер е привлечено от „петролната треска“ и той построява рафинерия в щата Охайо, на около 200 мили от петролните кладенци в околността на Кливланд. Не случайно избира това място. Този младеж, с лице на мумия е първият, който разбира значението на транспорта от гледна точка на търговията с петрол и че Кливланд, разположен близо до големите американски езера и при пресичането на две железопътни линии, в бъдеще ще играе ключова роля при доставянето на петрол до най-големите тогава промишлени области и до източното крайбрежие на Съединените щати.

            Рокфелер изкупува повечето от акциите на Южната рафинерийна компания. Тя доставя суровия петрол на рафинериите и, разбира се, той установява връзка с най-големите железопътни компании. По това време на територията между петролните полета и рафинериите действуват три големи железопътни компании. Ери, Сентръл и Пенсилвания. Рокфелер сключва тайни споразумения преди всичко с ръководителите на Пенсилвания. Подробностите за това стават публично достояние по-късно, едва когато те завеждат съдебно следствие срещу петролния крал. Същността им е следната. Рокфелер осигурява превозването на определено количество суров петрол при условие Пенсилвания да превозва неговия петрол на половин цена, като в същото време му плаща тайно и известен процент от по-високите транспортни разноски, заплащани от неговите конкуренти. Това означава, че петролът на Рокфелер става по-евтин от петрола на конкурентите и те са принудени да избират: или да фалират, или да свият знамената.

            Тези средства са най-безобидните. Рокфелер закупува варелите и петролните цистерни, за да не могат конкурентите му да превозват петрола. Той организира първата промишлена шпионска мрежа в капиталистическия свят и с нейна помощ купува онези земи, през които конкурентите искат да прокарат петролопроводи. Построява такива петролни рафинерии, които привидно са конкурентни на рафинериите па Рокфелер, но в действителност са негова собственост. А когато конкурентите му се съюзяват с тези предприятия, смятайки, че ще се борят заедно срещу Рокфелер, разбират, че са продали предприятията си на противника! В 1870 г. Рокфелер вече поглъща най-опасните си конкуренти и с основен капитал от един милион основава компанията „Стандард Ойл“.

            Тогава той се сблъсква с железопътната линия Пенсилвания, с която по-рано така успешно сътрудничи. Собствениците на Пенсилвания с тревога разбират, че все повече зависят от товарите на Рокфелер. Затова решават да застанат на страната на един от останалите конкуренти на Рокфелер, рафинерийната компания Емпайър. В отговор на това агентите на „Стандард“ заливат петролните полета и навсякъде предлагат по-висока цена за суровия петрол от хората на Емпайър. Така цената на суровия петрол все повече се повишава и в един момент Рокфелер неочаквано намалява цената на рафинирания петрол във всички градове, където и Емпайър продава петрол. Това, разбира се, му струва голяма материална жертва и риск. Но той знае, че ако успее да унищожи съюза Емпайър—Пенсилвания, ще си възвърне богато парите, които рискува сега. В избухналата ценова война съюзът Емпайър—Пенсилвания изпада в такова отчаяно положение, че накрая Пенсилвания вече безплатно превозва петрола на рафинерията Емпайър, но и така не може да се състезава с дъмпинга на цените на Рокфелер.

            През това време сред работниците на Пенсилвания все повече нараства недоволството, защото железопътната компания, разбира се, се стреми да намали загубата от безплатния превоз на петрола с голямо уволнение на работниците и с намаляване на заплатите им. Агенти на шпионската служба и на службата за сигурност на Рокфелер, облечени в работнически дрехи, се появяват сред железопътните работници, като ги поощряват към насилствени и по възможност въоръжени прояви. Тези провокатори не се интересуват, че работниците на Пенсилвания ще трябва да заплатят за това с кръвта си. През юли 1877 г. в локомотивното депо в Питсбърг избухва известният „локомотивен бунт“. Ръководителите на Пенсилвания се обръщат към националната гвардия за помощ и първият залп на гвардията убива двадесет души. Този залп предизвиква истинско въстание. Гвардията е отблъсната за известно време и тълпата запалва всички локомотиви и петролни цистерни на Пенсилвания. В зори Пенсилвания търси съдействието на Белия дом и накрая хвърлят федерална войска срещу работниците от локомотивното депо. Следват нови залпове. Падат нови убити и ранени. След като изпълняват задачата си, агентите на Рокфелер изчезват. Докато млъкнат залповете и се разнесе пушекът от горящите железопътни вагони, докато се приберат кървавите жертви от работниците на локомотивното депо, Рокфелер унищожава съюза Емпайър—Пенсилвания. Унищожени са петстотин цистерни за петрол, хиляда товарни вагона и сто и двадесет локомотива. В буквалния смисъл на думата Пенсилвания, „влачейки се по корем“, се явява пред Рокфелер и приема всичките му условия. Накрая на преговорите господарят на „Стандард Ойл“ като император разпределя, в подходящо съотношение, превозите на петрол между най-големите железопътни компании. Оттогава на практика в САЩ никой не може да превозва петрол без разрешение на „Стандард Ойл“. Пожънатата кървава победа над Пенсилвания допринася до голяма степен за това, че в 1899 г. вече почти цялата рафинерийна промишленост в Съединените щати е в ръцете на групата „Стандард“. Тръстът на Рокфелер обединява 80 предприятия в рамките на 34 акционерни дружества и дава работа на сто хиляди души. Един от най-известните историци на промишлеността в Съединените Щати, Айда Тарбел, в прочутата си книга за формирането на имуществото на Рокфелер пише: „През втората половина на XIX в. страхът на американските делови хора от «Стандард Ойл» може да се сравни само с ужаса, в който Наполеон хвърля владетелите в Европа в началото на XIX век.“

            По това време в американското законодателство за-почва голяма битка, която си поставя за цел да се раздроби монополът „Стандард Ойл“, и то под капиталистическия лозунг „в защита на свободната конкуренция“.

            Още в началото на борбата Рокфелер изпреварва държавните разпореждания. Използва това, че в различните американски щати са валидни различни закони против тръстовете. В щата Охайо, където се ражда „Стандард Ойл“, тези закони са били относително строги. От осемдесетте предприятия Рокфелер избира онова, в седалището на което законите били най-меки и където най-евтино може да се подкупят местните политици. Така изборът пада на щата Ню Джързи. Агентите на Рокфелер работят с големи суми за подкупи и просто за няколко седмици убеждават законодателите на Ню Джързи да разработят и гласуват закони за тръстовете, които да са подходящи за „Стандард Ойл“. Така старото вино „Стандард“ може да се налива в нови мехове. Те реорганизират цялото начинание. От 34 акционерни дружества, обединяващи 80 предприятия, образуват 20. Технически те са „независими едно от друго“, но в действителност принадлежат към почти неизвестната дотогава „Стандард Ойл ъф Ню Джързи“. Те правят и този трик, като разпускат общия дирекционен съвет на „стандард Ойл“. Разбира се, привидно. Дирекционният съвет заседава точно така, както дотогава в сградата на „Бродуей“ 26. Лишават го само от името му. В официалната кореспонденция след това споменават решенията му под следната форма: „Господата се срещнаха на «Бродуей» 26 в стая 1400 и според мнението им…“.

            С това борбата не свършва. И то не защото в Съединените щати е общо възмущението от практиката на Рокфелер, та борбата срещу него се превръща във вътрешнополитическа битка и хайката за популярността на президента става нейна органична част. В първите години на века, ръководен от вътрешнополитически и пропагандни цели, президентът Теодор Рузвелт започва ново нападение срещу реорганизирания вече монопол „Стандард“. Въпросът пълзи бавно по различните американски съдилища и достига до една от важните си фази тогава, когато Федералният съд на Съединените щати осъжда едно от предприятията на Рокфелер да заплати парична глоба заради използването на тайни превозни тарифи. Въпросното предприятие е „Стандард Ойл ъф Индиана“. Според съдебното решение то трябва да заплати поотделно за всяко използване на незаконните превозни тарифи по 20 хиляди долара обезщетение. Наказанието означава 29 милиона долара, което за времето е равностойно на това, всеки жител на Съединените щати, включително и кърмачетата, да заплати по 35 цента.

            Рокфелер — с бяла перука на набръчканата си глава — тъкмо играе голф, когато един пратеник му съобщава за паричната глоба. Петролният богаташ отваря писмото, прочита го и дава десет цента бакшиш на пратеника. После се обръща към другарите си: „Да продължим играта, господа.“ Един от тях го запитва колко трябва да заплати. Рокфелер му отговаря спокойно: „Двадесет и девет милиона долара.“ И — както Албърт Кар, един от неговите биографи-писатели, отбелязва: „Никога не е играл голф така добре, както този следобед.“

            (Хладнокръвието на Рокфелер е обяснимо, ако си припомним, че от 1882 до 1906 г., следователно за 24 години, с капитал 70 милиона долара той спечелва 700 милиона долара — т.е. работи с повече от 40 процента годишна печалба.)

            Разбира се, Рокфелер знае и това, че започнатата срещу него кръстоносна война никога няма да бъде последователно завършена. Защото развитието на капитализма вече отдавна слага край на епохата на свободната конкуренция в Съединените щати. Същият Теодор Рузвелт, който по вътрешнополитически причини и за да угоди на общественото мнение, започва редица процеси срещу „Стандард Ойл“, тихомълком дава възможност на друг хищник, на големия банкер Морган, да погълне независимите дотогава средни американски стоманени предприятия и да образува стоманения монопол „Юнайтед Стейтс Стийл“.

            Така че Рокфелер знае: всички решения, взети срещу него, ще останат формални, колкото сурови и строги да изглеждат.

            В началото на лятото на 1911 г. делото „Стандард“ стига до Върховния съд, който осъжда Рокфелер, като го задължава да разформирова монопола „Стандард Ойл“. Тогава „Стандард Ойл“ получава днешната си форма. Разкъсват монопола само привидно. Рокфелер всъщност запазва участието си, само фиктивно променя регистрирания под името „Стандард Ойл ъф Ню Джързи“ тръст във фондации, самостоятелни предприятия и семейни фирми. В действителност властта остава незасегната, дори нараства.

            Във връзка с това Албърт Кар споменава един много интересен случай. След съдебното решение за разформироването на тръста „Стандард Ойл“ всички смятат, че Рокфелер претърпява поражение и акциите на „Стандард“ ще паднат на борсата. Но по-късно разбират, че борсовите спекуланти и въобще финансовият свят добре виждат действителността. След съдебното решение стойността на акциите на „Стандард“ скачат с фантастична скорост. Както Кар пише: „Това беше един от най-големите фойерверки в историята на «Уолстрийт».“

            Ясно е, че след това вече не може да се започне ново нападение срещу „Стандард“, следователно монополът в новата му форма става по-стабилен и по-постоянен, отколкото преди. Докато фойерверкът свърши, разбира се, акциите на вече „независимите“ предприятия на „Стандард“ общо струват 200 милиона долара повече. Самият Рокфелер при борсовите манипулации след съдебното решение спечелва 56 милиона долара. По това време американските вестници изчисляват, че ако той обмени личното си имущество за златни петдоларови монети и ги нареди една върху дру-га на пристанището на Ню Йорк, златният стълб би бил висок колкото двадесет и пет статуи на свободата. Един от известните политически карикатуристи на вре-мето отпечатва карикатура във вестник „Чикаго Трибюн“: ръководителите на големите американски монополи, наредени в редица пред Върховния съд, го молят да бъдат разформировани, Рокфелер начело на новия (но в действителност много стар) „Стандард“ с непроменена жестокост продължава да граби. „Стандард“ става един от най-прословутите „частни полицаи“ и стачкопотушаващо предприятие, най-големият „клиент“ на службата Бъргхоф. Ръководителят на това начинание, господин Бъргхоф, който сам се нарича „крал на стачкоизменниците“, в спомените си поставя на първо място „Стандард Ойл“.

            Бъргхфови също вземат участие в прочутото „лъдлоуско клане“ през лятото на 1913 година. В този малък град в щата Колорадо империята на Рокфелер има минно предприятие. Работниците, протестирайки срещу нечовешкия живот и нечовешките трудови условия, напускат галериите, разбунтувани срещу „Стандард“. По нареждане на Рокфелер ръководството на мината, като се споразумява с щатската полиция на Колорадо, събира стачкоизменници, пенсионирани полицаи, войници-дезертьори и търсени каторжници от градчето за потушаването на стачката. Хората на Бъргхоф ръководят тази сбирщина. Но не могат да потушат стачката, работниците от мината на Рокфелер въпреки мъчителните лишения издържат дълги месеци. Накрая, хвърлят американската армия срещу лагера на работниците и в защита на интересите на Рокфелер със залпове избиват стачниците.

            Джон Рид, големият журналист, който по-късно стана хроникьор на Октомврийската революция, в една вълнуваща кореспонденция, посветена на Рокфелеровци след лъдлоуското кръвопролитие, пише: „Това са вашите мини, това са ръководените от вас войници и бандити. Вие сте убийците!“

            Империята Рокфелер смазва работниците, борещи се за правата си. Подобна е съдбата и на конкуренцията. Но, разбира се, не със залпове, а с по-рафинираните средства на търговската борба.

            Още в началото на разпростирането на „Стандард“ петролният крал проучва по какъв начин може да стъпи и в чужбина. Вторият най-голям производител на петрол в тогавашния свят е царска Русия. Тук петролните кладенци са монтирани с шведски съоръжения, но те увеличават имуществото на семейството на Нобел, настанил се в Петербург, и на Ротшилдовци. „Стандарад Ойл“ сключва търговско споразумение с предприятието Ротшилд—Нобел, но въпреки това не може да стъпи на петролните полета на царска Русия. И не успява затова, защото образуваната към края на века компания „Ройъл Дъч Шел“ с английски и холандски капитали (отчасти с посредничеството на лондонската банка Ротшилд) има много по-добри връзки с тогавашните господари на бакинския петрол.

            Впрочем „Ройъл Дъч Шел“ става най-големият конкурент на „Стандард“ и на други територии. Между тези два хищника се разгръща една от най-жестоките войни на цените в историята на петрола. Това е борбата за завладяването на китайския пазар. В края на миналия и началото на този век, когато голяма част от земното масло се използва за осветление, Китай със своите четиристотин милиона въпреки изостаналостта сипредставлява съблазнителен пазар. „Стандард“ раздава безплатно лампи в хиляди затънтени китайски села с надеждата, че ще ги напълнят с петрола на Рокфелер. Но тъй като по това време „Ройъл Дъч Шел“ е вече господар на големите петролни полета в Индонезия, е значително по-близо до китайския пазар, отколкото Рокфелер. Така че лампите на „Стандард“ в китайските села в повечето случаи се пълнят с петрола на Шел. За завладяването на пазара Рокфелер се опитва в световен мащаб да повтори онази война на цените, с която по-рано завладява американския вътрешен пазар. Тук обаче положението е значително по-неблагоприятно и накрая той е принуден да се споразумее с господарите на „Ройъл Дъч Шел“.

            Тази война на цените вече излиза далече извън рамките на „Стандард Ойл“. Тя е част и от „историята“ на „Ройъл Дъч Шел“ и не на последно място довежда до по-късните последици — през 1928 г. големите петролни тръстове разделиха помежду си света и създадоха международния петролен картел, онзи съюз между големите хищници, който сега води борба на живот и смърт с развиващите се страни, богати на петрол.

            Макар че Рокфелер трябва да разбере от опита си от войната на цените, че „не е сам в света“, все пак има голяма възможност да разпространи влиянието си. Защото в Америка през 1895 г. Форд вече основава в град Детройт фабриката си за производство на автомобили. През 1901 г. в света има само десет хиляди коли, през 1914 г. обаче броят им е близо милион. В началото на Първата световна война 3 на сто от военния флот вече е преустроен за петролно гориво. В 1937 г. съотношението достига 50 на сто и става ясно, че така ще стане след време и с търговските кораби.

            Само за месеци Рокфелер разбира големите петролни възможности през Първата световна война. В 1915 г. все още се страхува, че поради войната могат да се провалят интересите на компанията „Стандард“, бавно превърнали се в международни. В 1915 г. той отказва да се включи и в обявения американски заем в полза на англо-френския съюз. Големият банкер Морган, който работи заедно с Рокфелер, забелязва по-рано предлагащите се възможности и влага неколкостотин милиона долара в първия военен заем. Рокфелер и „Стандард Ойл“ „се събуждат“ към 1917 година. При втория американски военен заем той се включва със седемдесет милиона долара. В края на 1917 г., когато не само немската армия, а и французите се борят с трудностите в доставките на петрол, Клемансо, министър-председателят на Франция, се обръща за помощ към тогавашния американски президент Уилсън.

            В този апел прозвучава станалият по-късно прочут пророчески израз: „В следващите битки петролът е тъкмо толкова важен, колкото кръвта.“ „Стандард Ойл“, който знае еднакво добре да използва и двете течности, през последните 18 месеца на войната доставя почти 15 милиона тона петрол на Европа. Тогава публикуват само печалбата на „Стандард Ойл ъф Ню Джързи“, която възлиза на 200 милиона долара. В тази сума, разбира се, не е включена печалбата на станалите фиктивно самостоятелни дъщерни предприятия след привидното разделяне на тръста „Стандард“, която също се влива в джоба на династията Рокфелер.

            След Първата световна война се ускорява международното проникване на „Стандард“, макар че в повечето случаи големият конкурент, „Ройъл Дъч Шел“, трябва да вземе нещо от плячката. (Така например, когато в 1921 г. венецуелският диктатор Гомес разпродава петролното съкровище на страната, делегацията на едно от дъщерните Рокфелерови предприятия, „Стандард Ойл ъф Индиана“, чака в преддверието на президентския кабинет — докато Джеймс Ротшилд от името на Шел се пазари с диктатора за цената на петролното съкровище.)

            Подобно, но много по-сложно разпределяне става между двете световни войни в Близкия Изток. Тук в отделиите страни — от Иран до Саудитска Арабия — „Стандард Ойл“ със съюзниците си разпределя петролното съкровище в зависимост от това, дали английското или френското военно и политическо влияние е по-силно и доколко е могло да обуздае апетита на Рок-фелер. Докато преди Втората световна война на тази територия англичаните са най-големите господари, участието на тръста „Стандард“ е сравнително скромно. „Само“ 15 процента от близкоизточния петрол е в ръцете на Рокфелер. Но към тези 15 процента се включват и петролните полета на бъдещия най-голям про-изводител — Саудитска Арабия. След разпадането на английската империя след Втората световна война саудитският петрол играе решителна роля за организирането на близкоизточната американска „петролна империя“.

            В тридесетте години бащата на сегашния крал Ибн Сауд продава на Рокфелер за 247 хиляди долара първата петролна територия. Тази петролна област през изтеклото оттогава време донася средно годишно 500 процента печалба на династията Рокфелер.

            Самата династия, разбира се, остарява, а „първона-чалният хищник“ — старият Джон Д. Рокфелер, не дочаква избухването на Втората световна война. Няколко години преди смъртта му синът му Джон Д. Рокфелер II ръководи деловите работи.

            Търговските хватки, които династията прилага, във всеки случай са достойни за основателя. След избухването на Втората световна война става ясно, че „Стандард Ойл“ е свързан с всички клонове на немската петролна търговия. Между „Стандард Ойл“ и тръста „ИГ Фарбен“, който играе такава голяма роля в завоевателната политика на Хитлер, съществува тясно картелно споразумение. „Стандард“ се оттегля от пазара за изкуствен каучук и изкуствен бензин, а „ИГ Фарбен“ се задължава да не изнася произведенията си на американския пазар. Когато след Втората световна война американският Сенат решава да разследва този въпрос, един от директорите на „Стандард Ойл“ открито признава пред комисията, че през октомври 1939 г., следователно един месец след избухването на войната, се е срещнал на холандска територия с представителя на „ИГ Фарбен“. Той казва следното: „Направихме всичко възможно, за да намерим такова разрешение, което да ни помогне да просъществуваме през военното време независимо от това, дали Съединените американски щати ще влязат във войната или не.“ На практика това означава, че „ИГ Фарбен“ и през войната получава комисионата за петролните деривати, произведени по негови лицензи. По същия начин и „Стандард Ойл“ получава от „ИГ Фарбен“ за патентите си — например за един специално рафиниран бензин за самолети — полагащия се бакшиш. Сумите се превеждат чрез Южна Америка. Нещо повече, в началния период на войната също чрез Южна Америка „Стандард Ойл“ доставя първокачествен бензин за самолетите на въздушните сили на Гьоринг.

            Рокфелеровци се намесват също и при подбора на съдиите в Нюрнбергския процес. Това се налага, за да не излязат наяве сделките, сключени с нацистките тръстове. Хауард Питърсън, който след войната като ръководен служител в американското военно министерство определя американските съдии в Нюрнбергския процес, е бил един от адвокатите на „Стандард Ойл“, натоварен да реализира сделките между „Стандард Ойл“ и „ИГ Фарбен“. Шефът му Форестъл (който по-късно полудява и се самоубива) е един от ръководителите на контролираната от Рокфелер банка Дилън—Рийд, преди да седне в министерското кресло. Рокфелеровата династия играе решаваща роля и за започването на „студената“ война. Едва ли може да се приеме за случайни, че през най-критичните години, от края на 1947 г. насам, Джон Макклой — юридическият съветник на най-голямата Рокфелерова банка, Чейс Манхатън — е всевластен диктатор на зоната, окупирана от американците в Германия…

            Тази страшна власт и особено нейният създател, първородният син на търговеца на коне и странствуващ аптекар, занимава фантазията не само на изследователите на икономиката, а и на психиатрите и психолозите.

            Джон Д. Рокфелер, меко казано, е странен човек. Навярно е един от най-големите лицемери, съществували някога на земята.

            Той е твърдо убеден — или поне се преструва на твърдо убеден, — че имуществото си е получил от всевишния и който иска да му го отнеме, върши светотатство. Когато в началото на века съдебните органи започват да разследват делата на монопола „Стандард Ойл“, Джон Д. Рокфелер прави следното изявление:

            „Добрият бог ми даде парите. Като пълномощник, аз стопанисвам собствеността на други по пълномощие на божието провидение. Тъкмо затова смятам за мое задължение към бога и човечеството да използвам всеки цент, вложен в моето предприятие, и в бъдеще за благоденствието на обществото.“

            Когато след благоприятното време на най-голямото ограбване разорените му конкуренти отправят жестоки обвинения срещу него, той упълномощава пастора от най-известната нюйоркска баптистка черква да направи от негово име следното изявление: „Стандард Ойл всъщност е ангелът на милосърдието, който търси хората и ги съветва: «Спасете се, както Ной се спасява в ковчега, и донесете цялото си имущество. Ние поемаме за вас цялата отговорност и риск».“

            Този начин на поведение се забелязва в историята на цялата династия. Когато преди няколко години голямото американско седмично списание „Тайм“ интервюира Дейвид Рокфелер, един от внуците на основателя на династията, в разкошния президентски кабинет на Чейс Манхатън Банк, той казва така за дядо си и за баща си — „по-младия“ Джон Д. Рокфелер:

            „Баща ми и дядо ми не позволяваха никога да чувствуваме, че разполагаме неограничено с пари. Казваха, че парите са на бога, а ние само ги стопанисваме.“ Дейвид Рокфелер например разказва, че когато бил на седем години, ако искал да си купи сладкиш, е трябвало шест часа да събира листа в семейното имение срещу два долара надница. Ако чисти плевели, получавал по един цент за всеки изтръгнат плевел. От семейството си получавал за лични нужди седмично по 25 цента. За разходите, които правел, трябвало да си води бележник, който баща му проверявал всяка седмица. За неточно осчетоводяване му налагали като наказание 10 цента глоба.

            Прозрачната същност на тази поза, разбира се, не е трудно да се разбере. За „стария“ Джон Д. Рокфелер не друг, а приятелят на Фройд, по-късно негов съперник, Юнг, навремето изнася лекция в Цюрихския университет, като анализира характера му въз основа на лични разговори. На третата лекция Юнг рисува на черната дъска „диаграми на съзнанието“ на няколко известни тогава личности. Той показва, че диаграмата на съзнанието на Рокфелер е най-простата от всички. „Единственото нещо, което изпъква от пустинята на това съзнание, е: аз (моето лично аз). Той е абсолютно егоцентричен, преценява целия свят през своето «аз» и смята всеки, чиито интереси са в противоречие с неговите, за лош“ — казва Юнг. Истинският разобличител на тази поза, разбира се, е самата финансова власт, която династията не изпуска никога от ръцете си.

            Както и начинът на живот. За пръв път в Америка Рокфелеровци създават на повече от шестдесет хиляди декара такова имение, в което изграждат на всеки член от семейството отделен дворец. Имението и сега съществува в областта на хълмовете Поукантикоу, недалеч от Ню Йорк, под името „Кикуит“. Високи стени, плътни железни входни врати, въоръжена охрана и полицейски кучета го защищават от натрапниците. Главната сграда в имението е един гранитен дворец с петдесет стаи, построен в стил от времето на Джордж, която в тридесетте години е струвала два милиона долара. Днес вече никой не живее в нея.

            В имението братята Рокфелер имат собствени дворци. И, разбира се, извън имението безброй много други резиденции: Нелсън Рокфелер има огромен чифлик във Венецуела, Лорънс — плантация на Хавайските острови, Уинтръп — в Арканзас. И дузини луксозни жилища от Бахамските острови до Ривиерата и от Рим до Лондон.

            Сега господствува третото поколение на династията, ако решим, че тя води началото си не от странствуващия аптекар и търговец на коне, а от действителния основател, големия грабител и представител на „абсолютния егоизъм“ — Джон Д. Рокфелер.

            Най-напред петте синове и дъщерята на неговия син, по-малкия Джон Д., получават правото да се разпореждат с имението, коетоосвен тяхно е собственост и на множество фондации и най-различни начинания. (Това дава възможност да се спестят десетки милиона долара — например от намалените данъци на благотворителните фондации! Характерно е, че Рокфелеровци въобще не плащат наследствен данък. Семейна традиция е членовете на династията навреме да „подаряват“ имуществата си на наследниците си и така формално умират бедни. При подаряване данъкът е значително по-нисък от данъка за наследяване.)

            Последицата от това е, че привидно имуществото все повече се раздробява между наследниците и лабиринта от различни фондации и правното му контролиране става все по-трудно.

            По такъв начин ръководството на Рокфелеровата империя мнимо се превръща в безлично. Най-голямото Рокфелерово петролно предприятие, „Стандард Ойл ъф Ню Джързи“, през това време избира друга фирма, променя името си в „Ексон“. Всекидневната му работа се ръководи от три хиляди менажери, които отделите на тръста за откриване на таланти избират от университетите. Те следят и контролират внимателно развитието им и теоретически за всеки е открит пътят към петчленния изпълнителен съвет на „Ексон“. Икономическите прогнози също изглеждат безлични. „Ексон“ всяка година издава така наречената Зелена книга за изгледите на петролната промишленост, но като автор на книгата не фигурира никой. В общи линии по-ложението е същото и в другите три американски петролни монополи („Сокал“, „Гълф Ойл“ и „Мобил“), зад които също така се крият интересите на първоначалното предприятие, създадено от стария Рокфелер — „Стандард Ойл“. Така в съюза на големите петролни монополи, наречен „Седемте сестри“, най-голямата сестра и трите й сестрички и до днес са собственост на Рокфелер.

            Дори характерната модерна ръководна организация на наднационалните монополи не може да открие обаче, че юздата се намира в много твърда ръка. Един от известните изследователи на американските големи имущества, Фърдинанд Лундбърг, в книгата си „Богати и свръхбогати“ пише така: „Днес Рокфелеровци привидно са само мълчаливи съдружници в империята «Стандард Ойл», Но ако възникне какъвто и да било проблем, във връзка с който трябва да се упражни действителен контрол, тогава те имат възможности за това. И това го знаят всички генерални директори на «Стандард Ойл» в света, от Саудитска Арабия до Венецуела.“

            Истината на този израз, отнесена и по личности, може да бъде доказана. Ръководителите на династията създават много грижливо разработено разпределение на труда, което след смъртта на младия Джон Д. Рокфелер изглежда така:

            Джон Д. Рокфелер III ръководи фондациите и благотворителните институти, което както от гледна точка на политическото влияние, така и от гледище на данъците придобива важно значение.

            Дейвид Рокфелер става централна делова фигура на династията. В неговите ръце се намира банката Чейс Манхатън, която и до днес играе решаваща роля в уреждането на финансовите въпроси не само на предприятията, контролирани от Рокфелер, а и на другите петролни монополи от групата на „Седемте сестри“ (например „Шел“ или „Бритиш петролиъм“); Лундбърг, като цитира един от генералните директори на предприятието „Стандард Ойл“, характеризира стила на Дейвид Рокфелер така: „Колкото пъти посетя Дейвид в имението, в Поукантикоу, винаги намирам някакъв министър-председател, крал или император, от когото човек не може да се доближи до Дейвид. Той непрекъснато се съвещава с най-важните ръководители на чуждите държави и ръководителите на американската политика независимо от партийната им принадлежност. Това вече не е светът на Големите сделки, а на Суперсделките, където избледнява граничната линия между частта, упражняваща действителната власт на правителството, и върховете на деловия свят.“

            Третият брат, Лорънс, получава правото да решава въпросите за инвестициите. А четвъртият брат, Нелсън Рокфелер — „видимият пълномощник“ на династията, застава но върховете на американската политика.

            На тази точка заслужава да се спрем, защото чрез личността на Нелсън Рокфелер може да получим рязко очертана картина за онази роля, която потомците на Рокфелер (и техните избраници) играят в най-голямата финансова власт върху ръководството на дей-ствителната политика Нелсън Рокфелер, който почина през пролетта на 1979 г. на седемдесет години, е избиран четири пъти за губернатор на щата Ню Йорк. По времето на президента Форд заема вицепрезидентския пост и два пъти се състезава като кандидат за президент на своята партия. (Но и двата пъти загубва. Нелсън Рокфелер е член на либералното крило на Републиканската партия, която представлява финансовата аристокрация на източния океански бряг, и затова е по-либерален от издигналите се нови богаташи. Затова републиканският център — например Никсън — и най-крайното дясно крило — например Рейгън — мразят Нелсън Рокфелер. Освен това неуспехът на президентските му амбиции се дължи и на друго: ръководителите на Републиканската партия се страхуват, че избирателите няма да дадат гласовете си за човек, чието фамилно име е Рокфелер.)

            Официалните постове, които Нелсън Рокфелер заема по върховете на американската политика, са достойни за уважение, но не са особено значителни.

            Те не изразяват точно действителното политическо влияние на Нелсън Рокфелер и представляваната от него фамилия.

            Това ще разберем по-добре, като се запознаем с няколко епизода. Така например с това, че след като Нелсън Рокфелер свършва „чирашките си години“ в директорските кабинети на семейната банка Чейс Манхатън, в 1940 г. той се включва в правителството на Рузвелт като държавен секретар на външните работи и разработва основните принципи на латиноамериканската политика на Съединените щати след Втората световна война.

            В 1952 г. за пръв път го избират за губернатор на щата Ню Йорк. От този момент го смятат за един от водачите на Републиканската партия. Независимо от служебното му положение в действителност той избира двамата външни министри на Съединените щати през много важния период на формиране на американската външна политика.

            Дийн Ръск, който по време на войната във Виетнам ръководи американското външно министерство, преди това е осем години председател на Рокфелеровата фондация и по личното предложение на Нелсън Рокфелер застава начело на Министерството на външните работи.

            Може би още по-интересен пример е случаят с Кисинджър, който преди това става съветник по националната сигурност в правителството на Никсън (и съответно на това е главният ръководител не само по въпросите на външната политика, а и по въпросите на шпионската служба). А по-късно поема поста външен министър и на практика ръководи — особено след избухването на скандалите около Никсън — външната политика на Съединените щати. Кисинджър е в най-тесния смисъл на думата човек на Нелсън Рокфелер. Когато напуска професорското си място в Харвардския университет, за да стане политически съветник на Нелсън Рокфелер, Кисинджър сам казва: „Нелсън Рокфелер е лицето, което оказа най-значително влияние в жизнения ми път.“

            Когато избират Никсън за президент, Рокфелеровци смятат, че техен човек трябва да заеме ключова позиция в обкръжението на несимпатичния им и лично, и политически Никсън. Случва се така, че в един хубав ден, когато Кисинджър обядва с Нелсън Рокфелер, Никсън го извиква по телефона. Моли го на другия ден да отиде във Вашингтон, като му предлага поста съ-ветник по въпросите на националната сигурност. Кисинджър, разбира се, е значителен политик и политически мислител. Ако не уважава тази му способност, Нелсън Рокфелер няма да го вземе за съветник при себе си. Все пак, когато Кисинджър се завръща от Вашингтон в Ню Йорк, веднага отива при Нелсън Рокфелер и едва след неговото съгласие приема предложения му пост. Не е пресилено да се каже, че Кисинджър е пълномощник на Нелсън Рокфелер (и династията) във видимите върхове на американската власт.

            Но с това не свършва поучителната история. След провала на Никсън следва краткото президентско интермецо на Форд, а после Републиканската партия губи изборите и на власт идва правителството на Демократическата партия начело с Картър. Това правителство е по-войнствено от предшествуващото го, по-упорито провежда политика, наблягаща на важността за американско военно надмощие. Но и Збигнев Бжежински е също откритие на фамилията Рокфелер.

            През 1973 г. Дейвид Рокфелер, който ръководи банката Чейс Манхатън, в съгласие с Нелсън основава така наречената „Тристранна комисия“ със задачата да засили сътрудничеството между Съединените щати, Япония и капиталистическа Западна Европа в противовес на Съветския съюз.

            Нелсън Рокфелер взема Кисинджър от Харвардския унверситет. А Нелсън и Дейвид намират Бжежински в Колумбийския университет. Той става секретар на Тристранната комисия. Там Бжежински се среща с Картър, по-късния президент, и с Харолд Браун, който става ръководител на военното министерство в правителството на Картър.

            Характерна е „безпартийността“ на свръхкапитала. Кисинджър е съветник по въпросите на националната сигурност и министър на външните работи на правителството на Републиканската партия. Бжежински е съветник по въпросите на националната сигурност на правителството на Демократическата партия. Политическите им възгледи се различават, и то немалко. А и не се обичат много един друг. Имат обаче една обща черта и тя е решаваща: и двамата служат на династията Рокфелер. Правителствата идват и си отиват, под влияние на стратегическото положение и финансовите интереси американската политика взема различен облик. Рокфелеровци също се променят в зависимост от това, какво налагат обстановката в момента и интересът. Но каквато и форма да взема интересът, какъвто и стил да налага — интересът на династията остава най-важният.

            Възможно е, когато Лундбърг в книгата си за свръхбогатите в десетте страници, написани с дребни букви, изброява безкрайната редица, на интересите на Рокфелеровци, да завършва затова дългата си статистика с тази суха бележка: „Светът е плантация на Рокфелеровци.“

Форд- Американската мечта, или как наистина е станал свръх богат.

                                                                             

ФОРД

Върху стената на фоайето на дирекционната сграда в Детройт, „автомобилната столица“ на Съединените щати, портрет на мъж, неколкократно по-голям от човешки ръст, поздравява посетителя. Слаб, възрастен господин с посребрена коса и тъмносини очи. Под портрета е прикрепена малка табела: „Хенри Форд. Роден на 30 юли 1863 г. в гр. Диърборн. Починал на 7 април 1947 г. в гр. Детройт“. Отдолу са наредени снимки с надпис: „Развитие на автомобила «Форд»“, фотографии на двадесет и два избрани модела. Всъщност това е историята на „моторизирането“ на Съединените щати — органична част от американската история, върху чието икономическо, политическо, дори и военно влияние специалистите и днес спорят.

            Хенри Форд е човекът, който благодарение на случайността и особеното стечение на обстоятелствата в съответния момент се появява на повърхността, за да задвижи този процес, икономически вече назрял.

            Привидно става дума за традиционна американска „кариеристична история“, която може да напише всеки пропагандатор на „американския начин на живот“. Бащата на Хенри Форд е принуден от глада в Ирландия да прекоси океана. Старият Форд е един от рядко срещаните ирландци. Принадлежи към най-строгите, най-аскетичните последователи на протестантската вяра. Хенри Форд се ражда близо до гр. Диърборн в щата Мичиган във ферма, в която всяка вечер се чете библията и където всеки трябва да работи до изтощаване. Форд посещава училище само до петнадесетгодишна възраст и през целия си живот се гордее с изумителната си слаба култура. Това е едно от качествата му, благодарение на които платените му писари правят от него, един от най-хитрите и най-безмилостните милиардери на Съединените щати, „шампион на дребните хора“ и „враг на хитрите адвокати и банкери“.

            Бъдещият милиардер още като дете проявява интерес към всякакви машини, конструкции и движещи се тела. Трябва да се признае, че има нечуван технически усет и не се страхува от обикновената работа. Един от изследователите на живота на американските милиардери — Джон Тебел, в глава от книгата си „Наследниците“ със странното подзаглавие „Посещение на бароните-грабители“, много интересно сравнява характера на Рокфелер и на Форд. Рокфелер също е неграмотен, той казва, че никога не е имал време да чете.

            По странен начин в това отношение и Форд е като него. Имуществото на Форд е резултат на XX век. Но самият Форд е истинско дете на XIX век. У него няма нищо модерно. Той е типичен селски младеж, с усет и любознателносг към машините и конструкциите и с неизличимо недоверие към книгите. Но на него му липсва фантастичният усет на Рокфелер към ръководене на тръстове. Форд не е творческа натура. Талантът му се състои в това, да коригира и организира съществуващите методи, докато станат годни да ги използва за свои цели. В сравнение с другите „барони-грабители“ този селски механик не можа да разбере извършващите се обществени промени в американския живот. Воюва с по-груби мерки от събратята си срещу развитието на профсъюзното движение и неговото име е синоним на най-черните страници от историята на американската промишленост.

            Всичко това обаче става в мъгливата далечина на онзи ден в късната есен на 1876 г., когато дванадесетгодишният Хенри Форд пътува с баща си със семейната каруца за Детройт и на шосето вижда за пръв път „стар автомобил“ с парен двигател.

            По това време той има малка работилница във фермата на баща си, в която поправя часовниците и селскостопанските машини на фермерите от околността. На шестнадесегодишна възраст напуска родната си къща.

            Отива в Детройт като чирак при един производител на коли, а после става калфа в работилница за производство на корабни двигатели. През 1887 г., на двадесет и три годишна възраст, се връща отново във фермата и се оженва. Но на село издържа само една година, през което време не обработва земите си. Опитва се да изработи трактор, прави и опити с бензинови двигатели. След една година е отново в Детройт, постъпва на работа в компанията „Едисон“, която електрифицира града.

            В автобиографичните трудове на Форд и в написаните за него хвалебствени химни се твърди, че той произвежда първия автомобил. Това обаче не отговаря на истината. Форд е още неизвестен механик при Едисон, когато през 1892 г. някой си американски майстор на име Чарлс Дюрия конструира първия автомобил в Съединените щати. В повечето от книгите на Форд обаче това име не се споменава, а според легендата през 1893 г. в кухнята на детройтското си жилище Форд изработва първия си бензинов двигател, който изпитва във ваната, за да не капе масло по пода. Говори се, че жената на Форд наливала бензин в двигателя капка по капка. Този двигател, конструиран на кухненската маса, три години по-късно движи първия автомобил на Форд, който пухти по улиците на Детройт. Но не е сигурно, че това е наистина така. Защото няколко години по-рано Форд се запознава в Детройт с един опитен инженер на име Кинг, който работи върху четирицилиндров четиритактов автомобилен двигател и през 1894 г. го изпитва на собствения си автомобил. Съвсем вероятно е произведеният на кухненската маса двигател на Форд да дължи доста много на труда на Кинг, който има несравнено по-голяма техническа култура от Хенри Форд.

            От всичко дотук става ясно, че истинският пръв не винаги е пръв.

            Дюрия и Кинг не разполагат със средства и това решава съдбата им. Въпреки таланта си те изчезват в мрака на неизвестността. А името Форд става понятие. След раждането на първата кола на Форд шефът на детройтската фабрика на Едисон завежда Форд в Ню Йорк при самия велик откривател Томас Едисон. За срещата на Форд и Едисон знаем само от спомените на Форд, а те не са някакъв сигурен източник. Сигурно е, че Едисон отпуска заем на Форд чрез детройтското предприятие и по такъв начин Форд произвежда около една дузина автомобили. Те обаче не приличат на по-късните коли на Форд. Това са състезателни автомобили, които печелят доста голям успех на първите организирани в Америка автомобилни състезания.

            По това време Форд произвежда автомобили със заемите на Едисон и други любители на автомобилите. Той напуска фирмата „Едисон“ и започва да работи самостоятелно, организирайки предприятието „Детройт Моутър Къмпани“. През 1903 г. разбира, че със спортните автомобили не се печелят много пари, и основава предприятието „Форд Моутър Къмпани“. Започва с капитал от 28 хиляди долара, а стойността на всички акции (голяма част от които купуват приятели и познати) не надминава 150 хиляди долара.

            Форд предлага акции и на Едисон, старият откривател обаче отказва. По-късно в спомените си Едисон отбелязва този епизод така: „В началото помагах на момъка, без да мисля, че накрая той ще произвежда милиони от тези проклети коли.“

            Първата кола на Фордовото предприятие се появява по улиците на Детройт през 1904 г., една година след основаването му, а две години по-късно фирмата осчетоводява четвърт милион долара чиста печалба. Междувременно много от акционерите загубват желание, те намират търговското развитие за не особено бързо и решават да вложат парите си в други предприятия, с по-голяма лихва. Хенри Форд купува техните акции и така към 1906 г. той е собственик на около 60 на сто от предприятието, което значи, че може да решава пълновластно.

            Форд прави голям удар през 1908 г., когато на пазара се явява прочутият модел „Т“. От тази кола между 1908 г. и 1927 г. той произвежда 15 милиона броя. Това е такъв рекорд, който „Фолксваген“ можа да надмине едва през 1972 година.

            При Форд винаги е трудно да се узнае истината, както беше и около модела „Т“. Пропагандата на Хенри Форд, разбира се, приписва създаването на тази конструкция само на неговия гений. Книгите, издадени по това време, но сега потънали в забрава, обаче говорят за труда на голям брой талантливи инженери, който Форд е съгласувал. Нещо повече, общоизвестно е, че Хенри Форд докарва от Франция една кола от моделите „1905“ на заводите „Рено“, по негово нареждане разглобяват колата на най-дребните и части и някои от конструктивните идеи той използва в модел „Т“.

            Независимо от това модел „Т“ пожънва огромен успех и рекламният му лозунг — „Доставяме го във всички цветове, при условие че поръчате черен“ — обикаля Съединените щати.

            Авторите на легендата за Форд обичат да изтъкват, че организаторът на този огромен търговски успех е извънредно обикновен и нравствен човек. Яде малко, живее просто, не пие, не пуши, рано си ляга, всяка неделя ходи на черква и обича да се пързаля на кънки. Необходимо е да се отбележи, че тази пропаганда всъщност постига изумителен успех. За обикновените американци (с изключение на собствените му работници, които го познават по-отблизо) Форд е някакъв „народен светия“, който „забогатял от труда си“ и който през целия си живот се бори срещу големите банкери. Заслужава да се цитира главата за „бароните-грабители“ от книгата на Тебел: „Днес не може да се пише обективно за Форд, широкото обществено мнение вярва повече на легендата. На онази легенда, която се разпространява от най-ефикасната пропагандна машина в историята на американската промишленост. Според нея Форд е човекът на «американското село». Той символизира хитрия селски младеж, дошъл и надхитрил обиграните делови хора на големия град. Колкото става по-богат, толкова по-силно бичува банкерите и този блъф също така допринася за засилването на легендата.“

            Действителността е много по-сива и по-жестока от легендата. Ключ за разбиране на действителността дава онзи начин на мислене, който най-ясно проличава от спомените на Форд. Ето: „Хората, които са талантливи и способни да творят, мразят всяко еднообразие; много често те смятат, че и другите хора са също така неспокойни. Тъкмо затова те излишно симпатизират на работниците, които ден след ден извършват една и съща работа. Средният работник обаче желае такава работа, която да не го уморява много физически и да не го принуждава много да мисли.“

            Ако трябва да се каже нещо за Хенри Форд, то е това, че той не проявява излишна симпатия към работниците. В американската промишленост той е един от първите, които прилагат методите на Тейлър и на подобни нему промишлени рационализатори за повишаване темпото на труд и успоредно с това и на производителността. Между 1909 и 1914 г. неговите инженери (за които не споменава нито дума в биографичните ги книги) разработват и практическото прилагане на конвейера в заводите на Форд. Резултатът е фантастичен: през 1913 г. сглобяването на една кола модел „Т“ трае около 13 часа. През април 1914 г., само три месеца след първото конвейерно сглобяване, монтажът про-дължава само 93 минути.

            Не е нужно да се обяснява, че това донася на Форд безброй милиони печалба.

            В сянката на тази печалба трябва да се проследи политиката на заплащането в заводите „Форд“, особено онази стъпка, която в промишлената история е позната под името „петдоларовия трик“.

            Непосредствено преди въвеждането на конвейера при тогавашните условия заводската администрация стоварва върху работниците такова физическо и умствено натоварване, че те бягат от завода. Освен това и дневната надница е по-ниска от два и половина долара. По същото време другите детройтски заводи плащат много повече. Според тогавашните статистики през 1913 г. работниците на Фордовите заводи се сменят почти три пъти. Поради това и съобразявайки се с бавно действуващите профсъюзи, фордовци обявяват, че ще плащат по пет долара дневно.

            Тази стъпка пропагандистите на фордовата династия славословят десетки години като „Фордова революция“ и този блъф преглъщат дори големите американски банкери.

            Глашатаите на „Уолстрийт“ нападат остро Форд. Никой не отбелязва обаче, че въвеждането на петдола-ровата надница става на 5 януари 1914 г., точно девет дена преди да бъде пуснат първият конвейер в заводите на Форд. Ясно е, че с фантастичното ускоряване на монтажа няколко дни по-късно фордовци си възвръщат неколкократно повишението на надниците. Интересно е да се отбележи и това, че Форд, нравственият човек, не плаща на всички работници надница от пет долара, а само на онези, които намира за „морално достойни“. Освен това никой не получава такава надница през първата половина на годината от постъпването му на работа. Несемейните също не я получават, а така също и онези, които се развеждат с жените си или имат любовници. (Според статистиката две години след обявяването на „петдоларовия трик“ една трета от работниците на Форд печелят по-малко от пет долара.)

            Този факт днес изглежда трагикомичен, но той улеснява Форд при създаването на такава заводска шпионска организация, която няма равна на себе си в историята на модерния капитализъм. Така нареченият „Общественоизследователски отдел“ при завода обхожда работническите жилища и се стреми да открие такава „неморалност“, според която работникът да не може да получи петдоларовата надница.

            Преди Първата световна война заводите на Форд произвеждат дневно вече две хиляди коли модел „Т“ и Хенри Форд е многократен милионер. По това време започват политическите му стремежи. А доколко те са съвместими с неговата жестокост и безчовечност, скрити зад строгите му морални речи, това само психиатър може да установи. Известно е, че когато избухва Първата световна война, в Детройт Хенри Форд прави следните изявления: „Причината за войната е капитализмът. Капиталистите трябва да бъдат унищожени, тогава войните ще изчезнат от лицето на земята.“

            Тази блестящи истина, която, разбира се, е установена не от Форд, звучи фалшиво в устата на човек, който тъкмо тогава чрез експлоатацията на няколко десетки хиляди работници заграбва годишно по двадесет-тридесет милиона долара печалба…

            Противоречието обаче не смущава много Хенри Форд. Той наема кораб и със своите привърженици тръгва за воюваща Европа, за да „обяви кръстоносна война за мир“. На палубата на кораба се събира странна компания: религиозни фанатици, проповедници, германски агенти и агенти на фабричната тайна полиция на Форд. Докато корабът „Оскар II“ да прекоси океана се узнава, че Съединените щати ще се намесят във войната срещу Германия. Затова, щом като „Оскар II“ спуска котва в Норвегия, Хенри Форд слиза от кораба, настанява се в един хотел и при първата възможност се връща в Съединените щати.

            Времето на псевдосвещените проповеди отминава, започва „истинска работа“: през войната трябва да се печелят пари.

            През Първата световна война Форд — според собствените му признания — от момента на намесата на Съединените щати работи изцяло за нуждите на войната. Той произвежда товарни коли и торпедоразрушители, танкове и корабни двигатели, изобщо всичко, каквото неговите заводи могат да произвеждат. През 1917–1919 г. лично „апостолът на мира“ получава от печалбата на фирмата около 130 милиона долара. От това може да се направи извод за цялата печалба на предприятието, за която никога не се публикува официално точна статистика.

            Печалбата дава нови възможности на Форд. Сумите, които той спечелва през войната, му позволяват да купи и останалите в чужди ръце акции на „Форд Моутър Къмпани“. За тази маневра се налага да похарчи не по-малко от 105 милиона долара. Самите акционери, като се има предвид курсът на акциите на борсата, не губят, но щяха да спечелят повече, ако не ги бяха продали на Хенри Форд.

            От няколко епизода при купуването на акциите може да се направи заключение, каква дебела струя от пари се излива в джобовете на Форд. Записано е например, че Розета Хаус, сестрата на онзи ръководител на предприятието, който някога представи Форд на Едисон, купува през 1903 г. акции за сто долара За 16 години те носят на дамата 96 хиляди долара дивиденти, а когато Форд изтръгва акциите от ръцете на дребните акционери, заплаща 260 хиляди долара за акциите на госпожа Хаус.

            Ho тази маневра на Форд си струва усилието, защото закупуването на всички акции означава, че това толкова грамадно предприятие „Форд“ става „фамилно“. Изглежда, това събитие засилва склонностите на Хенри Форд за власт. Той все по-определено започва да подчертава, че се бори за политическа сила. Кандидатствува първо за сенаторско място, а през август 1923 г. пише статия в едно американско списание. (Поточно пишат я неговите писари.) Статията е озаглавена: „Ако бих бил президент на Съединените щати“. Тези негови мечти не се сбъдват и политическите си несполуки Форд обяснява по странен начин с „международното еврейство“. След като в гр. Диърборн, в центъра на заводите, Форд има собствен вестник, който се разпространява в 700 хиляди броя, той има възможност на страниците му да започне една от най-бесните антисемитски кампании в американската история.

            Хроникьорите и биографите на Форд безброй пъти се опитват да обяснят тази кампания, започнала през 1923 година. Правят се предположения, че някакви банкови клонове или акционерни групи в еврейски ръце му причиняват трудности при купуването на акциите. Но няма доказателства — още повече че големите американски банки (тогава повече, отколкото днес) са в ръцете на „протестантски бели американци“. В „Уолстрийт“ господствуват Морган, Мелън, Вандърбилт, Астор и др. „стопроцентово чисти американци“.

            Резултатът от поредицата статии е такъв, че десетилетие по-късно в едно от изявленията си Хитлер се позовава на духовния си предшественик Хенри Форд. (През март 1933 г. Хитлер прави следното изказване: „По мое мнение начело на все по-засилващото се националсоциалистическо движение в Съединените щати стои Хенри Форд. Антисемитската му политика, изградена на баварски основни принципи, заслужава най-искрените ни възхищения. Сборникът му от статии за еврейската опасност, излезли в неговия вестник, преведохме неотдавна и издадохме в милиони бройки.“)

            Поредицата от тъмни статии години наред предизвиква процеси и контрапроцеси. Особено неприятно за Форд е, че при доказателствата на процесите стават достояние методите на вътрешната полиция на завода, методите на дебнене и терор над работниците. Затова накрая Форд отстъпва и прави формално необичайно изявление, че „се отказва от антисемитските си възгледи“. После, верен на търговската си тактика, хвърля отговорността върху автора на уводните статии, някой си Камърън, който от години се подчинява на всеки знак на Хенри Форд. Както казват обикновено: „изхвърлихме канапето“. Предприятието на Форд уволнява Камърън.

            Този процес — макар и да приключва с фалшивото извинение на Форд — показва известни маниакални черти на неговия характер, които по-късно причиняват много страдания, дори и проливане на кръв.

            Този фанатик с изключителен технически и организационен талант се стреми името му да бъде увенчано с ореола на непогрешимостта. В ръководството на грамадните му предприятия неизбежно участвуват стотици извънредно талантливи инженери и организатори. Сред тези таланти е и синът му, Едсъл Форд, много добре подготвен, а по характер напълно различаващ се от баща си. Дори името му без съгласието на баща му не се споменава при каквито и да било съобщения за предприятията Форд. А такова разрешение Хенри Форд дава много рядко.

            Като някои диктатори преди и след него, Форд също се навира навсякъде и по най-фантастични теми прави гръмки, нетърпящи възражения изказвания. Така например той издава няколко книги и така наречени „студии“, които се занимават между другото с фармация, палеонтология и танцово изкуство. В седалището на Фордовата империя в Диърборн местното радио предава постоянно специална програма „В неделя вечер разговор с Форд“. Понякога в нея участвуват и много талантливи артисти. Това обаче е само опаковката на същността на програмата, която се състои от прекалено набожни проповеди, ругатни към банкерите, хвалене на Форд като „благодетел на работниците“ и винаги завършва с църковни хорови песни. Допълнение към портрета на милиардера е и музеят на Форд. Тук може да се види например една лабораторна стъклена плоча която след смъртта на стария господар намират под леглото му, в кутия от обуща, на гърба на която е залепен надпис „Последният дъх на Едисон“. В музея може да се види и онази грамадна картина, нарисувана през 1929 г. по случай една тържествена вечеря. На централното място на масата седи тогавашният президент Хувър. Около него са петстотинте избраници на търговския и финансовия свят, за които Форд похарчва един милион долара, за да ги „доведе“ на вечеря. По-късно няколко лица са прерисувани. Защото Форд не може да понася на картината да фигурира финансист, с когото някога е имал противоречия. Може да се смята за естествено изключително бързото разцъфтяване на тайната служба на Форд, защото тази империя трябва да се защищава с всички средства. От характера, от цялата същност на Форд става ясно, че той не се плаши дори и от насилието.

            Докато засилващите се американски профсъюзи принуждават един след друг големите тръстове да сключват договори, Форд затваря входната врата пред профсъюзните организатори. Ръководството на заводската полиция той поверява на един шампион по бокс, няколко пъти осъждан — известния Хари Бенет, който започва кариерата си в началото на двадесетте години като „личен телохранител“ на децата на Форд. Според официалната му служба той е ръководител на личния състав, но в действителност не се занимава с всекидневните или засягащите техническото развитие на заводите лични дела. Главната му задача е да създава атмосфера на физическа или въоръжена заплаха и това изпълнява така отлично, че към 1937 г. самият губернатор на щата Мичиган характеризира състоящия се тогава от 600 души Фордов щурмови отряд така: „Хенри Форд назначава на работа най-големите гангстери в държавата.“

            Няколко тежки епизода от този вътрешен терор влязоха в историята на промишлеността и американското работническо движение.

            Така през 1932 г., при най-дълбоката точка на голямата икономическа криза, се провежда известната „ди-ърборнска гладна манифестация“, И през тази криза Форд печели извънредно много, и по твърде брутален и прост начин. Уволнява 50–60 хиляди души и вместо тях приема нови работници, на които заплаща четвърт заплата. (Прочутият „петдоларов трик“ отдавна вече е забравен.) На приетите през 1932 г. нови, изгладнели работници Форд плаща един долар надница.

            Обяснимо е защо недоволството в Диърборн и околността му расте бързо и преминава и в град Детройт. През февруари 1932 г. протестна „гладна манифестация“ тръгва от Детройт към заводите на Форд. По-голямата част от участвуващите работници са уволнени от него. Табелите в началото на манифестацията не съдържат никакви политически искания, а само хляб, работа, при конвейера по две почивки дневно от 15 минути и премахване на шпионирането на работниците. При входа на големия Фордов завод „Ривър Руж“ градската полиция и щурмовият отряд на Форд посрещат манифестантите. Битката започва с щурма на полицията със сълзотворни бомби, на което демонстрантите отговарят с камъни и разпръскват полицаите. Тогава телохранителите на Форд и градските полицаи стрелят в тълпата. На замръзналата земя падат четирима убити и петдесет ранени. (Впрочем при сбиването Бенет е ранен, един камък го улучва в слепоочието. След оздравяването му като награда за страданията получава от господаря си автомобил „Форд-Линкълн“, а след това Хенри Форд откъсва от едно от именията си доста голям парцел и го прехвърля на името на Бенет, за да си построи вила.)

            Другият голям скандал също е част от историята на борбата на американското профсъюзно движение. Източниците го споменават като „Ривърружкото кръвопролитие“. То е доста по-късно, през 1937 година.

            Политическото положение в Съединените щати се променя значително. Икономическата криза отслабва, в Белия дом президент е Рузвелт, който добре знае, че без да се удовлетворят основните изисквания на професионалните съюзи, не може да се модернизира капиталистическото производство. Тъй като в стопанския живот на Съединените щати автомобилната промишленост играе все по-голяма роля, профсъюзът на работниците от автомобилната промишленост (съкратено на английски: UAW) допринася особено много за подобряването на заплатите и трудовите условия на работниците от автомобилната промишленост.

            Но в крепостите на Фордовата империя все още не го допускат.

            През май 1931 г. UAW решава да изпрати организатори във Фордовите заводи, за да разпръснат листовки и по този начин да запознаят работниците с целите на профсъюзното движение и да ги поканят да се организират. Бандата на Бенет и местната полиция, която винаги сътрудничи на Форд, разбира се, знаят за този план и охраняват с оръжие завода. Когато организаторите се опитват да влязат във фабриката, Фордовата полиция брутално ги разгонва. Голяма част от тях са тежко ранени. На един счупват главата, а на друг гръбнака. Когато след няколко часа жените им раздават протестни листовки пред входа на завода, Фордовата гвардия се нахвърля и върху тях. След това неколцина от ръководителите на UAW правят опит да влязат в завода. Сред тях е Уолтър Ройтър, който по-сетне застава начело на целия съюз на автомобилните работници, а още по-късно на всички професионални съюзи CIO. Хората на Бенет нападат и профсъюзните ръководители и им нанасят жесток побой.

            След „Ривърружкото кръвопролитие“ профсъюзите завеждат дело срещу Форд, който години наред се стреми да обори присъдите. Съдът произнася осем присъди срещу Хенри Форд, с които го задължава да разреши дейността на профсъюзите в неговата империя. Хенри Форд обаче не се подчинява на съдебните решения, нещо повече, през 1939 г. не изпълнява дори решението на Върховния съд на Съединените щати. През февруари 1941 г. се налага Върховният съд да вземе ново решение, за да се допуснат профсъюзите в заводите на Форд. Една част от американските историци на промишлеността и до днес смятат, че Форд навярно щеше да продължи борбата с профсъюзите, ако Втората световна война и във връзка с нея липсата на работна сила не бе отслабила позициите му за преговори.

            Вярна представа за характера на Хенри Форд дава и фактът, че след като повече от десет години се бори — и то в пълния смисъл на думата люто, — най-после позволява да се образуват профорганизации и веднага след това започва най-фантастична демагогия.

            Стига до там, че предлага всички Фордови произведения да носят профсъюзен етикет и запазена марка…

            Докато всичко това се върши, търговската империя на Форд отдавна вече се разпростира извън границите на Мичиган, нещо повече, извън границите на Съединените щати. Център, разбира се, остава заводът „Ривър Руж“ в Диърборн който вече е предградие на разширяващия се Детройт. Според мнозина на прага на Втората световна война това е най-голямото промишлено предприятие в света, със собствена товарна гара, с докове и грамадни валцови цехове.

            В 18 града на Съединените щати работят заводи на Форд, а в 21 щата има складове за резервни части. Най-големите Фордови заводи (особено тези в Детройт, Кливланд, Чикаго и Бъфало) са свързани с отделни Фордови железопътни линии. Фордови заводи и монтажни цехове се появяват в много държави от Китай до Бразилия. Съгласно договор, сключен с Форд, „Каучуковият крал“ Файърстоун създава за автомобилния крал опитна каучукова плантация от един милион и сто и петдесет хиляди декара във Флорида. Фордовата империя притежава петролни полета в Калифорния, гори и каменовъглени мини, банки и корабни дружества в редица американски държави. В Бразилия, в долината на Амазонка, грамадна каучукова концесия от почти един милион хектара обслужва Фордовите заводи. …

            „При мене нищо не се губи напразно“ — казва Хенри Форд. Биографите му пишат, че неговите електроцентрали изгарят дори и отпадъчните дъски и дървените стърготини. В заводите за желязо отпадъците разбъркват с цимент и ги използват за строеж на заводи. Създават хартиена фабрика за преработване на хартиените отпадъци от канцелариите. Веднъж Форд казва гордо: „Тук попадат и изпратените ми десетки хиляди писма с молба за пари. И от тях правя пари…“

            Като се имат предвид предшествуващите събития, едва ли е изненадващо, че Хенри Форд се отнася със симпатия към нацистка Германия. Както се вижда от изявленията на Хитлер, симпатията е взаимна. По-късно това се потвърждава на няколко пъти. В един от заводите си Форд приема на работа Фриц Кун, известен като председател на смятания за шпионска организация „Германо-американски съюз“, по-късно изпратен в концентрационен лагер. Това е само „прикритие“ за Кун. При Форд той само получава заплата, а всъщност свободно кръстосва страната и организира мрежата на своя съюз. Друго потвърждение за приятелските отношения между Форд и Хитлер е награждаването на Форд през лятото на 1936 г. с „Големият кръст на ордена Пруски черен орел“. Той е първият американски гражданин, удостоен с тази съмнителна почест.

            В съответствие на това след избухването на Втората световна война Форд се противопоставя на намесата на Съединените щати. Но след японското нападение не може повече да защищава становището си. Освен това Форд знае, че войната ще донесе грамадна печалба на неговите заводи. Така че той използва военната конюнктура. Тогава е построен в градчето Уйлоу Рън един от новите, грамадни заводи на тръста. Тук Форд произвежда бомбардировачите Б-24 „Либърейтър“, от които доставя почти десет хиляди. Освен това доставя на армията повече от петдесет хиляди самолетни двигатели, тридесет хиляди танкови двигатели и стотици хиляди различни военни превозни средства. И до днес не може да се прецени точно каква печалба донасят на Хенри Форд тези няколко военни години. През това време в семейната тръстова организация на Форд неизбежните промени настъпват много бавно поради кралския авторитет и диктаторското поведение на главата на семейството, нетърпяща възражения. Форд е вече на седемдесет и седем години, когато японците нападат Пърл Харбър. Официално от средата на двадесетте години синът му Едсъл Форд ръководи заводите. Това обаче е само формално, с оглед на данъчната политика.

            Едсъл Форд е умерен човек, той не наследява бруталната твърдост на баща си, разбира, че трябва да се намери възможност за споразумение с професионалните съюзи. Много от историците на промишлеността на Съединените щати са на мнение, че борбата с баща му и не на последно място с гангстерската организация на Бенет ускорява смъртта му. През 1943 г. той умира на петдесетгодишна възраст. След него седемдесет и деветгодишният Хенри Форд отново поема и официално ръководството на империята.

            Докато свърши войната, от ръцете на стария „барон-грабител“ вече изпада ръководството и династията трябва да избира нов престолонаследник. Според обичаите на „кралските семейства“ изборът пада на най-възрастния от тримата внуци, който носи името на дядо си и като крал застава начело на Фордовата империя под името Хенри Форд II. През 1945 г., когато на двадесет и девет годишна възраст „се възкачва на трона“, той още не е „монарх“, защото от време на време дядо му енергично се намесва в ръководството на работата. Тази „намеса“ коствува много пари на тръста, защото през последния период от живота си Хенри Форд допуска грешка след грешка.

            Всъщност тогава десетилетие и половина Форд непрекъснато губи позиции срещу големия конкурент, модерно организирания „Дженеръл Мотърс“. Военновременната конюнктура прикрива този „процес“. Но след 1945 г. концернът губи няколко десетки милиона долара годишно. Хенри Форд II вижда, че трябва да се извърши „кръвопреливане“. Преди всичко той се освобождава от гангстерите на Бенет. Интересно е, че майка му, жената на Едсъл Форд, госпожа Елеонора, е онази, която застава с най-силна омраза срещу някогашния пълновластен шеф на Фордовата полиция. Бенет трябва да си отиде, а след него изгонват и другите гангстери. Разбира се, разпускат „организацията за вътрешна сигурност“ на заводите. Апаратът за сигурност остава, но придобива „законна форма“. Времето на гумените палки и биковите жили отминава, вместо бой се организира картотека, а вместо залпове — добро сътрудничество с Федералното бюро за разследване. Изгонването на гангстерите е само първата крачка в реорганизирането. За пълната реорганизация на заводите наследникът използва най-талантливите, многообещаващи млади специалисти на американските промишлени предприятия и университети. Оттогава, когато се внасят „млади титани“ за съживяване на някое боледуващо предприятие или концерн, на американския търговски жаргон този метод се нарича „whiz kids“ (енергични деца).

            Хенри Форд II притежава добър усет. Деветимата му млади директори се оказват великолепни организатори.

            Между тях е и Макнамара който по-късно е генерален директор на Форд, после военен министър в правителството на Кенеди и Джонсън, а накрая става шеф на Световната банка. Един друг „whiz kid“, A. P. Милър, чрез използването на най-новите постижения на електрониката и автоматизацията модернизира въведената от основателя на династията конвейерна система.

            Тези млади менажери изправят на крака концерна, който днес отново излива от заводите си една трета от произвежданите от Съединените щати автомобили. B същото време укрепват и дъщерните предприятия на Форд в чужбина (преди всичко в Англия и във Федерална република Германия). Накратко: за пръв път през 1964 г. се прави опит да се оцени стойността на целия Фордов комплекс, пазарната стойност на всички акции възлиза на шест и половина милиарда долара. (През 1972 г. възлиза на осем милиарда, а през 1980 г. — на около петнадесет милиарда.)

            След персоналните и техническите промени неизбежно следват и финансово-организационни. Наследствената и данъчната система на модерната капиталистическа държава както при всички други едрокапиталистически династии, така и при фамилията Форд налага акциите да бъдат разпръснати, тоест да се търси такова разрешение, при което данъците да откъснат колкото може по-малка част от действителното фамилно имущество. Разликата се състои в това, че поради бруталната диктатура и липсата на гъвкавост на стария Форд тези финансови маневри фамилията прави много по-късно, отколкото рокфелеровци или другите мокополнокапиталистически династии на Съединените щати. Американските икономисти изчисляват, че ако старият Хенри Форд е прилагал своевременно „данъчната техника“ на другите американски едрока-питалистически фамилии, днес фамилията Форд навярно би била два пъти по-богата! Старият господин обаче късно разбира тези възможности и така след смъртта му облагат концерна с огромни данъци.

            По традиционния начин създаването на Фордовата фондация спасява положението. Едсъл Форд, а после баща му в завещанието си оставят голяма част от акциите на фондацията и така ги спасяват от плащане на дакък. Фондацията „Форд“ изразходва грамадни суми за социални цели. Но няма никакво съмнение, че при основаването на фондацията първостепенната функция е да прехвърли имуществото. И днес тя се смята за резерв на могъществото на фамилията Форд. От всичко 120 милиона Фордови акции само десет на сто се владеят непосредствено от фамилията. Тези акции обаче представляват четиридесет на сто от правото на глас. Акционерите притежават повече от 55 милиона акции, силите им обаче са разделени, и така 40 на сто от правото на глас за фамилията Форд на практика означава абсолютен контрол.

            Теоретично, разбира се, може да се допусне, че някой тайнствен синдикат би се опитал да закупи свободните акиии. Това обаче на практика е неразрешима задача. Разбира се, и в такъв случай фамилията Форд „би могла да мобилизира“ Фордовата фондация, която държи в ръце почти 50 милиона акции. Тя сега — като „благотворителен институт“ — няма право на глас. В случай на криза обаче фамилията може да предаде акциите на фондацията в „приятелски ръце“ и те отново ще уравновесят заплашващото равновесие.

            В Съединените щати и във водещите капиталистически страни в света се говори много за „революцията на директорите“, като се твърди, че всъщност вече не собствениците, а директорите „управляват“ най-големите международни монополи. Контролният апарат на Фордовото имущество е отлично опровержение на това, че то далеч не е закономерно. Действителната власт във Фордовата империя — в съвременна форма и с по изтънчени методи — се намира тъкмо така в ръцете на фамилията, тоест винаги в ръцете на главата на семейството, както през онези години, когато основателят на династията за пръв път изправи работниците си пред конвейера.

Платено изцяло с чаша мляко: Д-р Хауърд Кели!

     Едно бедно момче продавало дрехи от врата на врата, за да плати за своето образование. Един ден то видяло, че има само 10 цента в джоба си.

То било гладно и решило да помоли за малко храна в следващата къща, до която стигне.
Гладът му обаче изчезнал, щом зърнал красивата млада жена, която му отворила вратата. И вместо за храна, той помолил за чаша вода.
Жената видяла, че момчето било много гладно

и вместо вода му донесла огромна чаша с мляко. То я изпило много бавно и после попитало:
- Колко ви дължа?
- Нищо не ми дължите. – отвърнала тя. – Моята майка ни учеше да не приемаме нищо в замяна на проявената доброта.
- Тогава ви благодаря от цялото си сърце! – отговорило момчето.
Когато Хауърд Кели напуснал къщата, той не само се чувствал физически по-добре, но и възвърнал вярата си в Бог, която почти никога не го била напускала.
Години по-късно, същата млада жена се разболяла много тежко. Местните лекари били объркани и изпратили младата жена в голям град, където смятали, че специалистите ще могат да диагностицират това рядко заболяване.
Д-р Хауърд Кели бил повикан за консултант. Когато той чул името на града, в който тя живеела, един спомен изплувал пред очите му. Той станал и отишъл в нейната стая. Влизайки там, той мигновено я разпознал. Върнал се в стаята за консултации решен да направи всичко по силите си, за да й спаси живота. От този ден нататък, той обръщал специално внимание на този случай. След дълга битка, войната най-накрая била спечелена.
Д-р Кели бил дал инструкции болничната сметка да му бъде изпратена за одобрение. Когато получил фактурата, той я прегледал, написал нещо в полето и я изпратил в нейната стая.
Отваряйки плика, тя си мислела, че вътре ще намери фактура, която ще изплаща до края на дните си. Когато най-накрая отворила плика, нещо привлякло вниманието и върху полето на фактурата. Тя прочела следните думи:
Платено изцяло с чаша мляко: Д-р Хауърд Кели.
Радостни сълзи изпълнили очите и сърцето й. Тя прошепнала: “Благодаря ти Господи, че любовта ти е докоснала ръцете и сърцата на хората”.
Казват, че хлябът, който си хвърлил във водата, се връща при теб.
Едно добро дело, което си свършил днес, може да се върне при теб или на някой, който обичаш тогава, когато най-малко очакваш.
Ако това добро не ти се върне, то поне си направил света малко по-различен.
А не е ли в крайна сметка точно за това животът?
Най-трудният урок в живота е да се научим кои мостове трябва да преминем и кои трябва да изгорим…
Много хора преминават покрай нас през живота ни, но само истинските приятели оставят своя отпечатък в нашите сърца.

Страхотна песен