Върху стената на фоайето на дирекционната сграда в Детройт,
„автомобилната столица“ на Съединените щати, портрет на мъж, неколкократно
по-голям от човешки ръст, поздравява посетителя. Слаб, възрастен господин с
посребрена коса и тъмносини очи. Под портрета е прикрепена малка табела: „Хенри
Форд. Роден на 30 юли 1863 г. в гр. Диърборн. Починал на 7 април 1947 г. в гр.
Детройт“. Отдолу са наредени снимки с надпис: „Развитие на автомобила «Форд»“,
фотографии на двадесет и два избрани модела. Всъщност това е историята на
„моторизирането“ на Съединените щати — органична част от американската история,
върху чието икономическо, политическо, дори и военно влияние специалистите и
днес спорят.
Хенри Форд
е човекът, който благодарение на случайността и особеното стечение на
обстоятелствата в съответния момент се появява на повърхността, за да задвижи
този процес, икономически вече назрял.
Привидно
става дума за традиционна американска „кариеристична история“, която може да
напише всеки пропагандатор на „американския начин на живот“. Бащата на Хенри
Форд е принуден от глада в Ирландия да прекоси океана. Старият Форд е един от рядко
срещаните ирландци. Принадлежи към най-строгите, най-аскетичните последователи
на протестантската вяра. Хенри Форд се ражда близо до гр. Диърборн в щата
Мичиган във ферма, в която всяка вечер се чете библията и където всеки трябва
да работи до изтощаване. Форд посещава училище само до петнадесетгодишна
възраст и през целия си живот се гордее с изумителната си слаба култура. Това е
едно от качествата му, благодарение на които платените му писари правят от
него, един от най-хитрите и най-безмилостните милиардери на Съединените щати,
„шампион на дребните хора“ и „враг на хитрите адвокати и банкери“.
Бъдещият
милиардер още като дете проявява интерес към всякакви машини, конструкции и
движещи се тела. Трябва да се признае, че има нечуван технически усет и не се
страхува от обикновената работа. Един от изследователите на живота на
американските милиардери — Джон Тебел, в глава от книгата си „Наследниците“ със
странното подзаглавие „Посещение на бароните-грабители“, много интересно
сравнява характера на Рокфелер и на Форд. Рокфелер също е неграмотен, той
казва, че никога не е имал време да чете.
По странен
начин в това отношение и Форд е като него. Имуществото на Форд е резултат на XX
век. Но самият Форд е истинско дете на XIX век. У него няма нищо модерно. Той е
типичен селски младеж, с усет и любознателносг към машините и конструкциите и с
неизличимо недоверие към книгите. Но на него му липсва фантастичният усет на
Рокфелер към ръководене на тръстове. Форд не е творческа натура. Талантът му се
състои в това, да коригира и организира съществуващите методи, докато станат
годни да ги използва за свои цели. В сравнение с другите „барони-грабители“
този селски механик не можа да разбере извършващите се обществени промени в
американския живот. Воюва с по-груби мерки от събратята си срещу развитието на
профсъюзното движение и неговото име е синоним на най-черните страници от
историята на американската промишленост.
Всичко това
обаче става в мъгливата далечина на онзи ден в късната есен на 1876 г., когато
дванадесетгодишният Хенри Форд пътува с баща си със семейната каруца за Детройт
и на шосето вижда за пръв път „стар автомобил“ с парен двигател.
По това
време той има малка работилница във фермата на баща си, в която поправя
часовниците и селскостопанските машини на фермерите от околността. На
шестнадесегодишна възраст напуска родната си къща.
Отива в
Детройт като чирак при един производител на коли, а после става калфа в
работилница за производство на корабни двигатели. През 1887 г., на двадесет и
три годишна възраст, се връща отново във фермата и се оженва. Но на село
издържа само една година, през което време не обработва земите си. Опитва се да
изработи трактор, прави и опити с бензинови двигатели. След една година е
отново в Детройт, постъпва на работа в компанията „Едисон“, която електрифицира
града.
В
автобиографичните трудове на Форд и в написаните за него хвалебствени химни се
твърди, че той произвежда първия автомобил. Това обаче не отговаря на истината.
Форд е още неизвестен механик при Едисон, когато през 1892 г. някой си
американски майстор на име Чарлс Дюрия конструира първия автомобил в
Съединените щати. В повечето от книгите на Форд обаче това име не се споменава,
а според легендата през 1893 г. в кухнята на детройтското си жилище Форд
изработва първия си бензинов двигател, който изпитва във ваната, за да не капе
масло по пода. Говори се, че жената на Форд наливала бензин в двигателя капка
по капка. Този двигател, конструиран на кухненската маса, три години по-късно
движи първия автомобил на Форд, който пухти по улиците на Детройт. Но не е
сигурно, че това е наистина така. Защото няколко години по-рано Форд се
запознава в Детройт с един опитен инженер на име Кинг, който работи върху
четирицилиндров четиритактов автомобилен двигател и през 1894 г. го изпитва на
собствения си автомобил. Съвсем вероятно е произведеният на кухненската маса
двигател на Форд да дължи доста много на труда на Кинг, който има несравнено
по-голяма техническа култура от Хенри Форд.
От всичко
дотук става ясно, че истинският пръв не винаги е пръв.
Дюрия и
Кинг не разполагат със средства и това решава съдбата им. Въпреки таланта си те
изчезват в мрака на неизвестността. А името Форд става понятие. След раждането
на първата кола на Форд шефът на детройтската фабрика на Едисон завежда Форд в
Ню Йорк при самия велик откривател Томас Едисон. За срещата на Форд и Едисон
знаем само от спомените на Форд, а те не са някакъв сигурен източник. Сигурно
е, че Едисон отпуска заем на Форд чрез детройтското предприятие и по такъв
начин Форд произвежда около една дузина автомобили. Те обаче не приличат на
по-късните коли на Форд. Това са състезателни автомобили, които печелят доста
голям успех на първите организирани в Америка автомобилни състезания.
По това
време Форд произвежда автомобили със заемите на Едисон и други любители на
автомобилите. Той напуска фирмата „Едисон“ и започва да работи самостоятелно,
организирайки предприятието „Детройт Моутър Къмпани“. През 1903 г. разбира, че
със спортните автомобили не се печелят много пари, и основава предприятието
„Форд Моутър Къмпани“. Започва с капитал от 28 хиляди долара, а стойността на
всички акции (голяма част от които купуват приятели и познати) не надминава 150
хиляди долара.
Форд
предлага акции и на Едисон, старият откривател обаче отказва. По-късно в
спомените си Едисон отбелязва този епизод така: „В началото помагах на момъка,
без да мисля, че накрая той ще произвежда милиони от тези проклети коли.“
Първата
кола на Фордовото предприятие се появява по улиците на Детройт през 1904 г.,
една година след основаването му, а две години по-късно фирмата осчетоводява
четвърт милион долара чиста печалба. Междувременно много от акционерите
загубват желание, те намират търговското развитие за не особено бързо и решават
да вложат парите си в други предприятия, с по-голяма лихва. Хенри Форд купува
техните акции и така към 1906 г. той е собственик на около 60 на сто от
предприятието, което значи, че може да решава пълновластно.
Форд прави
голям удар през 1908 г., когато на пазара се явява прочутият модел „Т“. От тази
кола между 1908 г. и 1927 г. той произвежда 15 милиона броя. Това е такъв
рекорд, който „Фолксваген“ можа да надмине едва през 1972 година.
При Форд
винаги е трудно да се узнае истината, както беше и около модела „Т“.
Пропагандата на Хенри Форд, разбира се, приписва създаването на тази
конструкция само на неговия гений. Книгите, издадени по това време, но сега
потънали в забрава, обаче говорят за труда на голям брой талантливи инженери,
който Форд е съгласувал. Нещо повече, общоизвестно е, че Хенри Форд докарва от
Франция една кола от моделите „1905“ на заводите „Рено“, по негово нареждане
разглобяват колата на най-дребните и части и някои от конструктивните идеи той
използва в модел „Т“.
Независимо
от това модел „Т“ пожънва огромен успех и рекламният му лозунг — „Доставяме го
във всички цветове, при условие че поръчате черен“ — обикаля Съединените щати.
Авторите на
легендата за Форд обичат да изтъкват, че организаторът на този огромен
търговски успех е извънредно обикновен и нравствен човек. Яде малко, живее
просто, не пие, не пуши, рано си ляга, всяка неделя ходи на черква и обича да
се пързаля на кънки. Необходимо е да се отбележи, че тази пропаганда всъщност
постига изумителен успех. За обикновените американци (с изключение на
собствените му работници, които го познават по-отблизо) Форд е някакъв „народен
светия“, който „забогатял от труда си“ и който през целия си живот се бори
срещу големите банкери. Заслужава да се цитира главата за „бароните-грабители“
от книгата на Тебел: „Днес не може да се пише обективно за Форд, широкото
обществено мнение вярва повече на легендата. На онази легенда, която се
разпространява от най-ефикасната пропагандна машина в историята на
американската промишленост. Според нея Форд е човекът на «американското село».
Той символизира хитрия селски младеж, дошъл и надхитрил обиграните делови хора
на големия град. Колкото става по-богат, толкова по-силно бичува банкерите и
този блъф също така допринася за засилването на легендата.“
Действителността
е много по-сива и по-жестока от легендата. Ключ за разбиране на
действителността дава онзи начин на мислене, който най-ясно проличава от
спомените на Форд. Ето: „Хората, които са талантливи и способни да творят,
мразят всяко еднообразие; много често те смятат, че и другите хора са също така
неспокойни. Тъкмо затова те излишно симпатизират на работниците, които ден след
ден извършват една и съща работа. Средният работник обаче желае такава работа,
която да не го уморява много физически и да не го принуждава много да мисли.“
Ако трябва
да се каже нещо за Хенри Форд, то е това, че той не проявява излишна симпатия
към работниците. В американската промишленост той е един от първите, които
прилагат методите на Тейлър и на подобни нему промишлени рационализатори за
повишаване темпото на труд и успоредно с това и на производителността. Между
1909 и 1914 г. неговите инженери (за които не споменава нито дума в
биографичните ги книги) разработват и практическото прилагане на конвейера в
заводите на Форд. Резултатът е фантастичен: през 1913 г. сглобяването на една
кола модел „Т“ трае около 13 часа. През април 1914 г., само три месеца след
първото конвейерно сглобяване, монтажът про-дължава само 93 минути.
Не е нужно
да се обяснява, че това донася на Форд безброй милиони печалба.
В сянката
на тази печалба трябва да се проследи политиката на заплащането в заводите
„Форд“, особено онази стъпка, която в промишлената история е позната под името
„петдоларовия трик“.
Непосредствено
преди въвеждането на конвейера при тогавашните условия заводската администрация
стоварва върху работниците такова физическо и умствено натоварване, че те бягат
от завода. Освен това и дневната надница е по-ниска от два и половина долара.
По същото време другите детройтски заводи плащат много повече. Според
тогавашните статистики през 1913 г. работниците на Фордовите заводи се сменят
почти три пъти. Поради това и съобразявайки се с бавно действуващите профсъюзи,
фордовци обявяват, че ще плащат по пет долара дневно.
Тази стъпка
пропагандистите на фордовата династия славословят десетки години като „Фордова
революция“ и този блъф преглъщат дори големите американски банкери.
Глашатаите
на „Уолстрийт“ нападат остро Форд. Никой не отбелязва обаче, че въвеждането на
петдола-ровата надница става на 5 януари 1914 г., точно девет дена преди да
бъде пуснат първият конвейер в заводите на Форд. Ясно е, че с фантастичното
ускоряване на монтажа няколко дни по-късно фордовци си възвръщат неколкократно
повишението на надниците. Интересно е да се отбележи и това, че Форд,
нравственият човек, не плаща на всички работници надница от пет долара, а само
на онези, които намира за „морално достойни“. Освен това никой не получава
такава надница през първата половина на годината от постъпването му на работа.
Несемейните също не я получават, а така също и онези, които се развеждат с
жените си или имат любовници. (Според статистиката две години след обявяването
на „петдоларовия трик“ една трета от работниците на Форд печелят по-малко от
пет долара.)
Този факт
днес изглежда трагикомичен, но той улеснява Форд при създаването на такава
заводска шпионска организация, която няма равна на себе си в историята на
модерния капитализъм. Така нареченият „Общественоизследователски отдел“ при
завода обхожда работническите жилища и се стреми да открие такава „неморалност“,
според която работникът да не може да получи петдоларовата надница.
Преди
Първата световна война заводите на Форд произвеждат дневно вече две хиляди коли
модел „Т“ и Хенри Форд е многократен милионер. По това време започват
политическите му стремежи. А доколко те са съвместими с неговата жестокост и
безчовечност, скрити зад строгите му морални речи, това само психиатър може да
установи. Известно е, че когато избухва Първата световна война, в Детройт Хенри
Форд прави следните изявления: „Причината за войната е капитализмът.
Капиталистите трябва да бъдат унищожени, тогава войните ще изчезнат от лицето
на земята.“
Тази
блестящи истина, която, разбира се, е установена не от Форд, звучи фалшиво в
устата на човек, който тъкмо тогава чрез експлоатацията на няколко десетки
хиляди работници заграбва годишно по двадесет-тридесет милиона долара печалба…
Противоречието
обаче не смущава много Хенри Форд. Той наема кораб и със своите привърженици
тръгва за воюваща Европа, за да „обяви кръстоносна война за мир“. На палубата
на кораба се събира странна компания: религиозни фанатици, проповедници,
германски агенти и агенти на фабричната тайна полиция на Форд. Докато корабът
„Оскар II“ да прекоси океана се узнава, че Съединените щати ще се намесят във
войната срещу Германия. Затова, щом като „Оскар II“ спуска котва в Норвегия,
Хенри Форд слиза от кораба, настанява се в един хотел и при първата възможност
се връща в Съединените щати.
Времето на
псевдосвещените проповеди отминава, започва „истинска работа“: през войната трябва
да се печелят пари.
През
Първата световна война Форд — според собствените му признания — от момента на
намесата на Съединените щати работи изцяло за нуждите на войната. Той
произвежда товарни коли и торпедоразрушители, танкове и корабни двигатели, изобщо
всичко, каквото неговите заводи могат да произвеждат. През 1917–1919 г. лично
„апостолът на мира“ получава от печалбата на фирмата около 130 милиона долара.
От това може да се направи извод за цялата печалба на предприятието, за която
никога не се публикува официално точна статистика.
Печалбата
дава нови възможности на Форд. Сумите, които той спечелва през войната, му
позволяват да купи и останалите в чужди ръце акции на „Форд Моутър Къмпани“. За
тази маневра се налага да похарчи не по-малко от 105 милиона долара. Самите
акционери, като се има предвид курсът на акциите на борсата, не губят, но щяха
да спечелят повече, ако не ги бяха продали на Хенри Форд.
От няколко
епизода при купуването на акциите може да се направи заключение, каква дебела
струя от пари се излива в джобовете на Форд. Записано е например, че Розета
Хаус, сестрата на онзи ръководител на предприятието, който някога представи
Форд на Едисон, купува през 1903 г. акции за сто долара За 16 години те носят
на дамата 96 хиляди долара дивиденти, а когато Форд изтръгва акциите от ръцете
на дребните акционери, заплаща 260 хиляди долара за акциите на госпожа Хаус.
Ho тази
маневра на Форд си струва усилието, защото закупуването на всички акции
означава, че това толкова грамадно предприятие „Форд“ става „фамилно“.
Изглежда, това събитие засилва склонностите на Хенри Форд за власт. Той все
по-определено започва да подчертава, че се бори за политическа сила.
Кандидатствува първо за сенаторско място, а през август 1923 г. пише статия в
едно американско списание. (Поточно пишат я неговите писари.) Статията е
озаглавена: „Ако бих бил президент на Съединените щати“. Тези негови мечти не
се сбъдват и политическите си несполуки Форд обяснява по странен начин с
„международното еврейство“. След като в гр. Диърборн, в центъра на заводите,
Форд има собствен вестник, който се разпространява в 700 хиляди броя, той има
възможност на страниците му да започне една от най-бесните антисемитски
кампании в американската история.
Хроникьорите
и биографите на Форд безброй пъти се опитват да обяснят тази кампания,
започнала през 1923 година. Правят се предположения, че някакви банкови клонове
или акционерни групи в еврейски ръце му причиняват трудности при купуването на
акциите. Но няма доказателства — още повече че големите американски банки
(тогава повече, отколкото днес) са в ръцете на „протестантски бели американци“.
В „Уолстрийт“ господствуват Морган, Мелън, Вандърбилт, Астор и др.
„стопроцентово чисти американци“.
Резултатът
от поредицата статии е такъв, че десетилетие по-късно в едно от изявленията си
Хитлер се позовава на духовния си предшественик Хенри Форд. (През март 1933 г.
Хитлер прави следното изказване: „По мое мнение начело на все по-засилващото се
националсоциалистическо движение в Съединените щати стои Хенри Форд.
Антисемитската му политика, изградена на баварски основни принципи, заслужава
най-искрените ни възхищения. Сборникът му от статии за еврейската опасност,
излезли в неговия вестник, преведохме неотдавна и издадохме в милиони бройки.“)
Поредицата
от тъмни статии години наред предизвиква процеси и контрапроцеси. Особено
неприятно за Форд е, че при доказателствата на процесите стават достояние
методите на вътрешната полиция на завода, методите на дебнене и терор над
работниците. Затова накрая Форд отстъпва и прави формално необичайно изявление,
че „се отказва от антисемитските си възгледи“. После, верен на търговската си
тактика, хвърля отговорността върху автора на уводните статии, някой си
Камърън, който от години се подчинява на всеки знак на Хенри Форд. Както казват
обикновено: „изхвърлихме канапето“. Предприятието на Форд уволнява Камърън.
Този процес
— макар и да приключва с фалшивото извинение на Форд — показва известни
маниакални черти на неговия характер, които по-късно причиняват много страдания,
дори и проливане на кръв.
Този
фанатик с изключителен технически и организационен талант се стреми името му да
бъде увенчано с ореола на непогрешимостта. В ръководството на грамадните му
предприятия неизбежно участвуват стотици извънредно талантливи инженери и
организатори. Сред тези таланти е и синът му, Едсъл Форд, много добре
подготвен, а по характер напълно различаващ се от баща си. Дори името му без
съгласието на баща му не се споменава при каквито и да било съобщения за
предприятията Форд. А такова разрешение Хенри Форд дава много рядко.
Като някои
диктатори преди и след него, Форд също се навира навсякъде и по най-фантастични
теми прави гръмки, нетърпящи възражения изказвания. Така например той издава
няколко книги и така наречени „студии“, които се занимават между другото с
фармация, палеонтология и танцово изкуство. В седалището на Фордовата империя в
Диърборн местното радио предава постоянно специална програма „В неделя вечер
разговор с Форд“. Понякога в нея участвуват и много талантливи артисти. Това
обаче е само опаковката на същността на програмата, която се състои от
прекалено набожни проповеди, ругатни към банкерите, хвалене на Форд като
„благодетел на работниците“ и винаги завършва с църковни хорови песни.
Допълнение към портрета на милиардера е и музеят на Форд. Тук може да се види
например една лабораторна стъклена плоча която след смъртта на стария господар
намират под леглото му, в кутия от обуща, на гърба на която е залепен надпис
„Последният дъх на Едисон“. В музея може да се види и онази грамадна картина,
нарисувана през 1929 г. по случай една тържествена вечеря. На централното място
на масата седи тогавашният президент Хувър. Около него са петстотинте избраници
на търговския и финансовия свят, за които Форд похарчва един милион долара, за
да ги „доведе“ на вечеря. По-късно няколко лица са прерисувани. Защото Форд не
може да понася на картината да фигурира финансист, с когото някога е имал
противоречия. Може да се смята за естествено изключително бързото разцъфтяване
на тайната служба на Форд, защото тази империя трябва да се защищава с всички
средства. От характера, от цялата същност на Форд става ясно, че той не се
плаши дори и от насилието.
Докато
засилващите се американски профсъюзи принуждават един след друг големите
тръстове да сключват договори, Форд затваря входната врата пред профсъюзните
организатори. Ръководството на заводската полиция той поверява на един шампион
по бокс, няколко пъти осъждан — известния Хари Бенет, който започва кариерата
си в началото на двадесетте години като „личен телохранител“ на децата на Форд.
Според официалната му служба той е ръководител на личния състав, но в
действителност не се занимава с всекидневните или засягащите техническото
развитие на заводите лични дела. Главната му задача е да създава атмосфера на
физическа или въоръжена заплаха и това изпълнява така отлично, че към 1937 г.
самият губернатор на щата Мичиган характеризира състоящия се тогава от 600 души
Фордов щурмови отряд така: „Хенри Форд назначава на работа най-големите
гангстери в държавата.“
Няколко
тежки епизода от този вътрешен терор влязоха в историята на промишлеността и
американското работническо движение.
Така през
1932 г., при най-дълбоката точка на голямата икономическа криза, се провежда
известната „ди-ърборнска гладна манифестация“, И през тази криза Форд печели
извънредно много, и по твърде брутален и прост начин. Уволнява 50–60 хиляди
души и вместо тях приема нови работници, на които заплаща четвърт заплата.
(Прочутият „петдоларов трик“ отдавна вече е забравен.) На приетите през 1932 г.
нови, изгладнели работници Форд плаща един долар надница.
Обяснимо е
защо недоволството в Диърборн и околността му расте бързо и преминава и в град
Детройт. През февруари 1932 г. протестна „гладна манифестация“ тръгва от
Детройт към заводите на Форд. По-голямата част от участвуващите работници са
уволнени от него. Табелите в началото на манифестацията не съдържат никакви
политически искания, а само хляб, работа, при конвейера по две почивки дневно
от 15 минути и премахване на шпионирането на работниците. При входа на големия
Фордов завод „Ривър Руж“ градската полиция и щурмовият отряд на Форд посрещат
манифестантите. Битката започва с щурма на полицията със сълзотворни бомби, на
което демонстрантите отговарят с камъни и разпръскват полицаите. Тогава
телохранителите на Форд и градските полицаи стрелят в тълпата. На замръзналата
земя падат четирима убити и петдесет ранени. (Впрочем при сбиването Бенет е
ранен, един камък го улучва в слепоочието. След оздравяването му като награда
за страданията получава от господаря си автомобил „Форд-Линкълн“, а след това
Хенри Форд откъсва от едно от именията си доста голям парцел и го прехвърля на
името на Бенет, за да си построи вила.)
Другият
голям скандал също е част от историята на борбата на американското профсъюзно
движение. Източниците го споменават като „Ривърружкото кръвопролитие“. То е
доста по-късно, през 1937 година.
Политическото
положение в Съединените щати се променя значително. Икономическата криза
отслабва, в Белия дом президент е Рузвелт, който добре знае, че без да се
удовлетворят основните изисквания на професионалните съюзи, не може да се
модернизира капиталистическото производство. Тъй като в стопанския живот на
Съединените щати автомобилната промишленост играе все по-голяма роля, профсъюзът
на работниците от автомобилната промишленост (съкратено на английски: UAW)
допринася особено много за подобряването на заплатите и трудовите условия на
работниците от автомобилната промишленост.
Но в
крепостите на Фордовата империя все още не го допускат.
През май
1931 г. UAW решава да изпрати организатори във Фордовите заводи, за да
разпръснат листовки и по този начин да запознаят работниците с целите на
профсъюзното движение и да ги поканят да се организират. Бандата на Бенет и
местната полиция, която винаги сътрудничи на Форд, разбира се, знаят за този
план и охраняват с оръжие завода. Когато организаторите се опитват да влязат
във фабриката, Фордовата полиция брутално ги разгонва. Голяма част от тях са
тежко ранени. На един счупват главата, а на друг гръбнака. Когато след няколко
часа жените им раздават протестни листовки пред входа на завода, Фордовата
гвардия се нахвърля и върху тях. След това неколцина от ръководителите на UAW
правят опит да влязат в завода. Сред тях е Уолтър Ройтър, който по-сетне
застава начело на целия съюз на автомобилните работници, а още по-късно на
всички професионални съюзи CIO. Хората на Бенет нападат и профсъюзните
ръководители и им нанасят жесток побой.
След
„Ривърружкото кръвопролитие“ профсъюзите завеждат дело срещу Форд, който години
наред се стреми да обори присъдите. Съдът произнася осем присъди срещу Хенри
Форд, с които го задължава да разреши дейността на профсъюзите в неговата
империя. Хенри Форд обаче не се подчинява на съдебните решения, нещо повече,
през 1939 г. не изпълнява дори решението на Върховния съд на Съединените щати.
През февруари 1941 г. се налага Върховният съд да вземе ново решение, за да се
допуснат профсъюзите в заводите на Форд. Една част от американските историци на
промишлеността и до днес смятат, че Форд навярно щеше да продължи борбата с
профсъюзите, ако Втората световна война и във връзка с нея липсата на работна
сила не бе отслабила позициите му за преговори.
Вярна
представа за характера на Хенри Форд дава и фактът, че след като повече от
десет години се бори — и то в пълния смисъл на думата люто, — най-после
позволява да се образуват профорганизации и веднага след това започва
най-фантастична демагогия.
Стига до
там, че предлага всички Фордови произведения да носят профсъюзен етикет и запазена
марка…
Докато
всичко това се върши, търговската империя на Форд отдавна вече се разпростира
извън границите на Мичиган, нещо повече, извън границите на Съединените щати.
Център, разбира се, остава заводът „Ривър Руж“ в Диърборн който вече е предградие
на разширяващия се Детройт. Според мнозина на прага на Втората световна война
това е най-голямото промишлено предприятие в света, със собствена товарна гара,
с докове и грамадни валцови цехове.
В 18 града
на Съединените щати работят заводи на Форд, а в 21 щата има складове за
резервни части. Най-големите Фордови заводи (особено тези в Детройт, Кливланд,
Чикаго и Бъфало) са свързани с отделни Фордови железопътни линии. Фордови
заводи и монтажни цехове се появяват в много държави от Китай до Бразилия. Съгласно
договор, сключен с Форд, „Каучуковият крал“ Файърстоун създава за автомобилния
крал опитна каучукова плантация от един милион и сто и петдесет хиляди декара
във Флорида. Фордовата империя притежава петролни полета в Калифорния, гори и
каменовъглени мини, банки и корабни дружества в редица американски държави. В
Бразилия, в долината на Амазонка, грамадна каучукова концесия от почти един
милион хектара обслужва Фордовите заводи. …
„При мене
нищо не се губи напразно“ — казва Хенри Форд. Биографите му пишат, че неговите
електроцентрали изгарят дори и отпадъчните дъски и дървените стърготини. В
заводите за желязо отпадъците разбъркват с цимент и ги използват за строеж на
заводи. Създават хартиена фабрика за преработване на хартиените отпадъци от
канцелариите. Веднъж Форд казва гордо: „Тук попадат и изпратените ми десетки
хиляди писма с молба за пари. И от тях правя пари…“
Като се
имат предвид предшествуващите събития, едва ли е изненадващо, че Хенри Форд се
отнася със симпатия към нацистка Германия. Както се вижда от изявленията на
Хитлер, симпатията е взаимна. По-късно това се потвърждава на няколко пъти. В
един от заводите си Форд приема на работа Фриц Кун, известен като председател
на смятания за шпионска организация „Германо-американски съюз“, по-късно
изпратен в концентрационен лагер. Това е само „прикритие“ за Кун. При Форд той
само получава заплата, а всъщност свободно кръстосва страната и организира
мрежата на своя съюз. Друго потвърждение за приятелските отношения между Форд и
Хитлер е награждаването на Форд през лятото на 1936 г. с „Големият кръст на
ордена Пруски черен орел“. Той е първият американски гражданин, удостоен с тази
съмнителна почест.
В
съответствие на това след избухването на Втората световна война Форд се
противопоставя на намесата на Съединените щати. Но след японското нападение не
може повече да защищава становището си. Освен това Форд знае, че войната ще
донесе грамадна печалба на неговите заводи. Така че той използва военната
конюнктура. Тогава е построен в градчето Уйлоу Рън един от новите, грамадни
заводи на тръста. Тук Форд произвежда бомбардировачите Б-24 „Либърейтър“, от
които доставя почти десет хиляди. Освен това доставя на армията повече от
петдесет хиляди самолетни двигатели, тридесет хиляди танкови двигатели и
стотици хиляди различни военни превозни средства. И до днес не може да се
прецени точно каква печалба донасят на Хенри Форд тези няколко военни години.
През това време в семейната тръстова организация на Форд неизбежните промени
настъпват много бавно поради кралския авторитет и диктаторското поведение на
главата на семейството, нетърпяща възражения. Форд е вече на седемдесет и седем
години, когато японците нападат Пърл Харбър. Официално от средата на двадесетте
години синът му Едсъл Форд ръководи заводите. Това обаче е само формално, с
оглед на данъчната политика.
Едсъл Форд
е умерен човек, той не наследява бруталната твърдост на баща си, разбира, че
трябва да се намери възможност за споразумение с професионалните съюзи. Много
от историците на промишлеността на Съединените щати са на мнение, че борбата с
баща му и не на последно място с гангстерската организация на Бенет ускорява
смъртта му. През 1943 г. той умира на петдесетгодишна възраст. След него
седемдесет и деветгодишният Хенри Форд отново поема и официално ръководството
на империята.
Докато
свърши войната, от ръцете на стария „барон-грабител“ вече изпада ръководството
и династията трябва да избира нов престолонаследник. Според обичаите на
„кралските семейства“ изборът пада на най-възрастния от тримата внуци, който
носи името на дядо си и като крал застава начело на Фордовата империя под името
Хенри Форд II. През 1945 г., когато на двадесет и девет годишна възраст „се
възкачва на трона“, той още не е „монарх“, защото от време на време дядо му
енергично се намесва в ръководството на работата. Тази „намеса“ коствува много
пари на тръста, защото през последния период от живота си Хенри Форд допуска
грешка след грешка.
Всъщност
тогава десетилетие и половина Форд непрекъснато губи позиции срещу големия
конкурент, модерно организирания „Дженеръл Мотърс“. Военновременната конюнктура
прикрива този „процес“. Но след 1945 г. концернът губи няколко десетки милиона
долара годишно. Хенри Форд II вижда, че трябва да се извърши „кръвопреливане“.
Преди всичко той се освобождава от гангстерите на Бенет. Интересно е, че майка
му, жената на Едсъл Форд, госпожа Елеонора, е онази, която застава с най-силна
омраза срещу някогашния пълновластен шеф на Фордовата полиция. Бенет трябва да
си отиде, а след него изгонват и другите гангстери. Разбира се, разпускат
„организацията за вътрешна сигурност“ на заводите. Апаратът за сигурност
остава, но придобива „законна форма“. Времето на гумените палки и биковите жили
отминава, вместо бой се организира картотека, а вместо залпове — добро сътрудничество
с Федералното бюро за разследване. Изгонването на гангстерите е само първата
крачка в реорганизирането. За пълната реорганизация на заводите наследникът
използва най-талантливите, многообещаващи млади специалисти на американските
промишлени предприятия и университети. Оттогава, когато се внасят „млади
титани“ за съживяване на някое боледуващо предприятие или концерн, на
американския търговски жаргон този метод се нарича „whiz kids“ (енергични
деца).
Хенри Форд
II притежава добър усет. Деветимата му млади директори се оказват великолепни
организатори.
Между тях е
и Макнамара който по-късно е генерален директор на Форд, после военен министър
в правителството на Кенеди и Джонсън, а накрая става шеф на Световната банка.
Един друг „whiz kid“, A. P. Милър, чрез използването на най-новите постижения
на електрониката и автоматизацията модернизира въведената от основателя на
династията конвейерна система.
Тези млади
менажери изправят на крака концерна, който днес отново излива от заводите си
една трета от произвежданите от Съединените щати автомобили. B същото време
укрепват и дъщерните предприятия на Форд в чужбина (преди всичко в Англия и във
Федерална република Германия). Накратко: за пръв път през 1964 г. се прави опит
да се оцени стойността на целия Фордов комплекс, пазарната стойност на всички
акции възлиза на шест и половина милиарда долара. (През 1972 г. възлиза на осем
милиарда, а през 1980 г. — на около петнадесет милиарда.)
След
персоналните и техническите промени неизбежно следват и финансово-организационни.
Наследствената и данъчната система на модерната капиталистическа държава както
при всички други едрокапиталистически династии, така и при фамилията Форд
налага акциите да бъдат разпръснати, тоест да се търси такова разрешение, при
което данъците да откъснат колкото може по-малка част от действителното фамилно
имущество. Разликата се състои в това, че поради бруталната диктатура и липсата
на гъвкавост на стария Форд тези финансови маневри фамилията прави много
по-късно, отколкото рокфелеровци или другите мокополнокапиталистически династии
на Съединените щати. Американските икономисти изчисляват, че ако старият Хенри
Форд е прилагал своевременно „данъчната техника“ на другите американски
едрока-питалистически фамилии, днес фамилията Форд навярно би била два пъти
по-богата! Старият господин обаче късно разбира тези възможности и така след
смъртта му облагат концерна с огромни данъци.
По
традиционния начин създаването на Фордовата фондация спасява положението. Едсъл
Форд, а после баща му в завещанието си оставят голяма част от акциите на
фондацията и така ги спасяват от плащане на дакък. Фондацията „Форд“ изразходва
грамадни суми за социални цели. Но няма никакво съмнение, че при основаването
на фондацията първостепенната функция е да прехвърли имуществото. И днес тя се
смята за резерв на могъществото на фамилията Форд. От всичко 120 милиона
Фордови акции само десет на сто се владеят непосредствено от фамилията. Тези
акции обаче представляват четиридесет на сто от правото на глас. Акционерите
притежават повече от 55 милиона акции, силите им обаче са разделени, и така 40
на сто от правото на глас за фамилията Форд на практика означава абсолютен
контрол.
Теоретично,
разбира се, може да се допусне, че някой тайнствен синдикат би се опитал да
закупи свободните акиии. Това обаче на практика е неразрешима задача. Разбира
се, и в такъв случай фамилията Форд „би могла да мобилизира“ Фордовата
фондация, която държи в ръце почти 50 милиона акции. Тя сега — като
„благотворителен институт“ — няма право на глас. В случай на криза обаче
фамилията може да предаде акциите на фондацията в „приятелски ръце“ и те отново
ще уравновесят заплашващото равновесие.
В
Съединените щати и във водещите капиталистически страни в света се говори много
за „революцията на директорите“, като се твърди, че всъщност вече не
собствениците, а директорите „управляват“ най-големите международни монополи.
Контролният апарат на Фордовото имущество е отлично опровержение на това, че то
далеч не е закономерно. Действителната власт във Фордовата империя — в
съвременна форма и с по изтънчени методи — се намира тъкмо така в ръцете на
фамилията, тоест винаги в ръцете на главата на семейството, както през онези
години, когато основателят на династията за пръв път изправи работниците си
пред конвейера.
Няма коментари:
Публикуване на коментар