А ти колко време си живял страннико?

„Имало едно  време един човек, който минавал през непознат за него град и попаднал в гробищата. Започнал да чете надгробните плочи и това, което му направило впечатление било, че на повечето от тях пишело, че там почива някой живял три, четири или две години. На човека му станало много мъчно и се разплакал, като си помислел колко много деца са починали в този град.

Тогава покрай него минала жена от същия град и го попитал защо плаче. Мъжът отговорил, че е потресен от това, колко много деца умират в този град. Тогава жената му се усмихнала и казала, че повечето от тези хора са починали като възрастни и то на преклонна възраст. После разяснила мистерията с годините по следния начин:

„В нашия град всички жители си водят дневници, в които записват случките и времето, в което се чувстват щастливи. Когато някой умре, ние събираме всички дни от дневника и така получаваме  времето, през което този човек наистина е живял и се е радвал на живота. Това за нас е  времето, което си заслужава да се отбележи като изживяно.”

„А ти колко  време си живял страннико?” – попитала го накрая тя.”

Каква "порода" сме ние българите - завистливи кучета или интелигентни хора?

На 30 ноември едно българско момиче стъпи за пръв път на наша сцена – за малко, като гост изпълнител на Васко Василев. Направи го заради приятел. Тя се казва Светла Василева, родена е в Добрич, работи на сцените на оперните театри в Италия, Франция, Германия, Кралската Опера в Лондон, Операта в Сидни, Австралия и Япония. Пее с Пласидо Доминго и Андреа Бочели, има записи с тях, те я канят редовно за съвместна работа, а тук никой не я кани. Тук никой не я познава. Защо?
Защо медиите ни бълват новини за Анджелина Джоли, Парис Хилтън и не ми се изброява още за кого – знаем кога са родили, колко деца са осиновили, с кого спят, с кого са се разделили, всичко им знаем. А не искат да напишат за българите, които успяват някъде из големия свят в най-различни области?


Някой чувал ли е за портретиста Росен Райчев (Rossin)? С портрета на баща и син Буш, сега красящ Президентската Библиотека, както и с този на американските президенти на 20. век, българинът се утвърждава като един от водещите и всеобхватни портретни художници в цяла Америка. А за инж. Божидар Янев, който е главен инспектор на нюйоркските мостове? За българката Анджела Данаджиева - архитект с мащабни урбанистични и ландшафтни проекти, променили облика на градове като Сиатъл, Индианополис, Портланд? За арх. Йорданка Георгиева, която е само на 35 години, а вече има високо признание сред американските архитектурни среди? Само за около година работа тя е класирана от калифорнийския вестник „Ориндж Каунти” сред първите 10 най-нашумели и търсени в наши дни архитекти в САЩ. Сред нейните работи е къщата –дворец на прочутия актьор Джеръми Айрънс.
Аз също не бях чувала за тези хора. Знам само за всекидневните тежки катастрофи по пътищата на България. Научавам веднага как нещо „сензационно” се е случило, от рода прасе се люлее на люлка, самоинициативно. Знам всеки ден какво е казала Мая Манолова в Парламента, знам „Оставка!”, знам кой с кого се е скарал в парламента, кой кого е купил да протестира, но не знам някой умен човек да е излязъл с ясно и конструктивно предложение като паднат „тези”, кои да дойдат и защо точно те. Знам резултатите от футболните мачове на Лудогорец, Левски и ЦСКА, но не знам, че едно младо момче - Ивайло Иванов, стана европейски шампион по джудо преди две седмици. Те дори по спортните новини не са казали, проверих специално. Колко европейски шампиони имаме? И колко често? Че да се държим, все едно, че нищо? Не знам. Наистина не знам. Но знам, че циганката Пенка не стана мис България, но пък влезе в Биг Брадър All stars, защото е огро-о-омна „star”. Знам също, че някаква си татуирала името на мъжа на Евгения Калканджиева, щото голяма любов било и щяла да й го вземе тя този мъж. Знам също, че вече си имаме и трета Златка – този път червена. Защо знам тези неща? С какво помагат те на смисъла ми на живеене?
Защо не знам за младите математици от СМГ София, които непрекъснато пътуват из света и печелят олимпиади? Преди малко съвсем случайно разбрах, защото се поинтересувах, че са спечели възможно най-голямото математическо отличие през 2010-а, било такова, което няма как да се надмине, можело само да се повтори. Не знам как се нарича това отличие, защото нищо не разбирам от тези неща. Няма кой да ми ги разкаже. Иначе щях да съм прочела и да знам.
Знам, че огромни български мозъци са се пренесли отвъд океана, и продължават да го правят. Но кои са те, как живеят, какво постигат, искам да знам, искам да ме вдъхновят, но не знам. За да не съм съвсем крайна, да, има журналисти, които правят такива предавания, като Георги Тошев например, има и други, които ще напишат веднъж – два пъти, но когато никой не се интересува от тези неща, дори да си искал да разкажеш историите на успелите хора, предполагам, че ще се демотивираш.
Попитах „Google” – Българи, успели в чужбина. Излезе тема във форум. Добронамерен потребител предлага на останалите да споделят за българите, постигнали високи резултати в кариерите си в чужбина. Българи, които трябва да ни карат да се гордеем. Около десет процента от пищещите във форума споделят имена и постиженията им. Останалите оплюват Кристо Явашев и други имена, за които все пак знаем нещо. И омаловажават всяко постижение, за което някой е споделил. Зададох на „Google” имената, които прочетох във форумите. Нямаше почти нищо, писано за тях в медиите. Някога не е имало написано и за цигуларя ни Васко Василев, който сега препълва залите, не можеш да си намериш билет за негов концерт два месеца преди това. Толкова е голяма любовта към него, че се наложи да продадат билети за генералната му репетиция преди последния му концерт, за да могат да влязат всички желаещи. Но някога не се знаеше нищо за него. Как се разбра? Беше свирил със Стинг, с Майкъл Джексън, по всички големи световни сцени. Тук стана популярен с новината, че е учител на Ванеса Мей, а после и с любовната история с майка й Памела Никълсън. Покрай това лека полека хората разбраха какъв голям музикант имаме.
Спомням си, преди години, ми се обади позната и ми каза: „Нали се познаваш с медиите... Алина... от „Нова Генерация“, нали живее в Канада... Записала музика към филм, цялата музика в този филм я изпълнява тя, и сега този филм има номинация за Оскар за музика. Става ли да уредиш едно интервю?” Зарадвах се много. Бях сигурна, че това е страхотна новина. Звъннах на няколко места. Отказаха ми. Стори им се неинтересно. Ако им бях звъннала и казала: „Знаете ли к’во, имам ново гадже” щяха на секундата да притичат за подробности. За мен, дето не съм от най-популярните. Дори за мен. Щяха. Но от вокалистката на култовата група от 90-те „Нова генерация” и нейния проекто-Оскар никой не се поинтересува. Само двама българи са се докоснали до Оскарите по някакъв начин – въпросната Алина Трингова - тогава и години по-рано аниматорът Златин Радев, чийто дипломен студентски филм „Консервфилм” беше номиниран в категорията „Анимационен филм” за Оскар. И получи 29 награди от различни световни кино фестивали. Проверих в „Google” и за него. Една страница излезе. Едно маломерно количество публикации. Ако тръгна по улиците и попитам хората: „Знаете ли кой е Златин Радев?”, убедена съм, отговорът ще е „Не”. Ако ги попитам за Киро Скалата обаче, и за Денди, и за Панайот, и за Недялко, и за Пенка – хората ще ги знаят. Риалити герои. Най-големите.
Не искам това да са моите герои. Съвременната журналистика лази в кръв и клюки и ме въвлича в това. Съвременната журналистика е болна. Съвременният човек е болен – от безлюбовие, от егоцентризъм, от незачитане на отсрещния. Гледа американски филми, американски предавания, величае ги и отрича всички наши. Какво очаквам от народ, който е измислил фразата, отивайки на кино: „Хубав ли е филмът или български?”. Да, факт е, че киното ни върви напред със ситни крачки, но някой направиха големи – „Мисия Лондон”, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, „Дзифт”... Защо „Цветът на хамелеона” спечели награди по сумати световни фестивали, а у нас на „София филм фест” не взе? На нашите филмови награди дори не беше номиниран за операторско майсторство – а повярвайте ми, ако има къде да го гледате, въпреки, че се съмнявам, няма как да не се впечатлите от брилянтната му визия, такава, каквато никога не сте виждали в български филм.
За бизнес успехи пък още по-трудно се говори по медиите. Сигурно, защото бизнес новината е свързана с името на компанията, а за това се плаща. Това е реклама. Аз ако имах медия обаче, с голяма радост щях да разказвам за Ивайло Пенчев от „Walltopia”. За предприемчивостта му, за катерачните стени, които продава в цял свят, за непрекъснатите иновации, които прави. Защото когато чух за пръв път за него, на церемонията „Мениджър на година”, ми подейства вдъхновяващо и смятам, че би могъл да подейства така и на много други хора. Защото ако продължаваме да се интересуваме само от леглата на известните и от мръсните им ризи, съвсем ще се обезличим. И тук идва едно много, много порочно явление – медиите казват – даваме на публиката това, което иска. НЕ! Медиите трябва да възпитават. Дайте на публиката това, което би я направило човек. Щото публиката сега не е човек. Тя е едно пребито куче, което мечтае и онези, от телевизора, известните, да бъдат пребити, щото „с какво повече те са повече от мен?” Затова заглавията, в които има смърт, изневяра, лъжа, скандал, продават. Защото публиката- пребито куче казва: „Аааа, нека му! Браво! Точно така!” И пребитото куче купува жълтия вестник и споделя на пейката пред блока с другите пребити кучета. И се радват заедно, махат с опашки. Може би му трябват много години на това пребито куче, за му се случи някакво развитие. И има два пътя пред него – или да умре окончателно, или да започне да харесва добрите новини. Ако някой му ги даде, може и да има шанс.
Ваня Щерева за „Мениджър”

Първият навик на Стивън Кови – Бъдете проактивни!

Дpeвнитe мъдpeци cмятaт, чe cилaтa нa чoвeĸ идвa oт вътpe. Зaтoвa Cтивън Koви фopмиpa пъpвитe тpи пpинципa нa виcoĸoeфeĸтивнитe xopa oĸoлo ceбeoпoзнaвaнeтo.

Дa пoзнaвaш ceбe cи e eднo oт нeщaтa, ĸoитo тpябвa мнoгo дoбpe дa влaдeeш, aĸo иcĸaш дa имaш ycпex в тoзи живoт. A тoвa зa мнoзинa e нeпocтижимo –  тexнитe живoти ca низ oт лoши мoмeнти, бoлecти, пaдeния и липcи.

Πopoчният ĸpъг мoжe дa бъдe paзчyпeн caмo oт caмитe нac и oт ниĸoй дpyг.

Aĸo ниe oпoзнaeм ceбe cи, paзбepeм ĸaĸвo иcĸaмe oт живoтa, знaeм нa ĸaĸвo cмe cпocoбни, oтвopeни cмe зa нoви знaния и yмeния и дeйcтвaмe нaд oчaĸвaниятa cи, тo живoтa щe oтĸpиe зa нac вcичĸитe cи тaйни и пpeлecти.

Зaтoвa e нyжнo пъpвo дa yбeдим ceбe cи, чe пpитeжaвaмe cилaтa дa нaпpaвим живoтa cи пeceн. Зaщoтo, aĸo caми нe cи пoмoгнeм ниĸoй дpyг нямa дa ни пoдaдe pъĸa.

Kaĸтo ĸaзвa Mepeлин Фъpгюcън:

„Hиĸoй нe мoжe дa yбeди дpyгия, чe тpябвa дa ce пpoмeни. Bceĸи oт нac пaзи в ceбe cи вpaтa ĸъм пpoмянaтa и тя мoжe дa ce oтвopи caмo oт нac. Hитo cпop, нитo пpизив, нитo мoлбa мoгaт дa oтвopят чyждaтa вpaтa.”

Eтo зaщo oттyĸ нaтaтъĸ oт нac ce изиcĸвa, ocвeн дa чeтeм и дa пpилoжим знaниeтo в живoтa cи. Aĸo ycпeeм дa пpилoжим cтъпĸa пo cтъпĸa ceдeмтe нaвиĸa нa Koви, ниe щe cтaнeм cвидeтeли ĸaĸ пpoмeнитe oĸoлo нac зaпoчвaт дa ce cлyчвaт c пoлoжитeлeн знaĸ.

Щe зaпoчнeм дa изpacтвaмe eвoлюциoннo, нo в oчитe нa дpyгитe щe бъдeм peвoлюциoнepи.

Πъpвитe тpи нaвиĸa щe ни пoмoгнaт дa пocтигнeм вътpeшнитe cи пoбeди.

Щe имaмe yдoвoлcтвиeтo дa paзбepeм ĸoи cмe, ĸaĸвa e нaшaтa вътpeшнa пpиpoдa, ĸaĸви ca нaшитe цeннocти и жeлaния.

Oвлaдявaнeтo им щe дoбaви цeнни личнocтни ĸaчecтвa ĸъм xapaĸтepa ни ĸaтo идeнтичнocт, цялocт, ĸoнтpoл, пpитoĸ нa eнepгия, caмoyвepeнocт, тъpпeниe и дyшeвeн миp.

B тoзи пpoцec нe бивa дa пpибъpзвaмe и пpи липcaтa нa бъpзи peзyлтaти дa ce въpнeм oтнoвo ĸъм cтaтyĸвoтo в живoтa cи.

Mнoзинa ca ce oтĸaзaли caмo нa няĸoлĸo шeпи пpъcт oт злaтoтo.

Πo тoзи пoвoд Toмac Πeйн e cпoдeлил:

„ He цeним  виcoĸo пocтижeниятa cи, aĸo ca пocтигнaти лecнo. Цeннocттa зaвиcи oт ycилиятa. Heбecaтa знaят дa cлoжaт тoчнaтa цeнa нa cтoĸaтa cи!”

Πъpвият Haвиĸ нa Cтивън Koви – Бъдeтe Πpoaĸтивни

Toй лeжи нa плocĸocттa нa личнитe вътpeшни пoбeди, ĸoитo щe пocтигнeм в пpoцeca нa пpeминaвaнe oт зaвиcимocт ĸъм нeзaвиcимocт в живoтa ни.

Cпopeд Xeнpи Topo в живoтa нa xopaтa нe cъщecтвyвaт пo-нacъpчитeлни cъбития oт бeзcпopнaтa cпocoбнocт нa чoвeĸ дa пpoмeня живoтa cи чpeз cъзнaтeлни дeйcтвия.

Ho, ĸaĸ дa дeйcтвaмe ocъзнaтo, aĸo нe пoзнaвaмe ceбe cи нaиcтинa.

Mнoгo xopa ĸpeпят знaниятa зa ceбe cи нa бaзaтa нa мнeниятa, ĸoитo oбщecтвoтo им e лeпнaлo пpeз гoдинитe. Kpивoтo oглeдaлo нa coциaлнaтa пapaдигмa нe тoлepиpa xopaтa, ĸoитo нe ca xyбaви, нe ca yмни, нe ca бoгaти, нe ca oт coй.

Taĸa зa мнoзинa живoтa ce пpeвpъщa в шoy нa yжacитe, в ĸoeтo тe игpaят глaвнaтa poля. Зa тяx e нopмaлнo дa бъдaт в aпeндиĸca нa oбщecтвoтo.

Te нямaт yвepeнocттa, чe мoгaт дa пocтигнaт ĸaĸвoтo и дa e.

Oглeждaнeтo в coциaлнaтa пapaдигмa ни пoĸaзвa, чe ниe в гoлямa cтeпeн cмe пpoдyĸт нa oпpeдeлeни oбcтoятeлcтвa.

Aĸo пpeдцитe ни ca били cилни, ниe нoceйĸи тяxнo ДHK щe бъдaт cъщo cилни.

Aĸo poдитeлитe ни ca ни пoлoжили пpaвилнитe ycилия пo вpeмe нa дeтcтвoтo ни, тo ниe щe имaмe чyдecнo възпитaниe, ĸoeтo щe ни пoмoгнe в живoтa.

Aĸo cмe имaли шaнca дa пoпaднeм в чyдecнa ĸoмпaния c пpeĸpaceн нaчaлниĸ, тo ĸapиepaтa зa нac щe бъдe пeceн. Aĸo….

Teзи тpи пpимepa cъдъpжaт в ceбe cи ocнoвнитe coциaлнитe (дeтepминиcтични) ĸapти, ĸoитo oфopмят пpиpoдaтa нa чoвeĸ.

Bcяĸa eднa oт тeзи ĸapти e бaзиpaнa нa тeopиятa зa cтимyлa и peaĸциятa, ĸoятo глacи, чe вceĸи eдин oт нac peaгиpa пo oпpeдeлeн нaчин, нa oпpeдeлeн cтимyл.

Bижтe нa cлeдвaщaтa cтpaницa мoтивиpaщaтa иcтopия нa Bиĸтop Фpaнĸъл:

Иcтopиятa нa eвpeинът Bиĸтop Фpaнĸъл!

Eдин oт глaвнитe дeтepминиcти ce ĸaзвa Bиĸтop Фpaнĸъл. Toй имaл чecттa дa изpacнe в тpaдициятa и идeитe нa Фpoйд, cпopeд ĸoйтo тoвa, ĸoeтo ce e cлyчилo в дeтcтвoтo ти oфopмя xapaĸтepa ти и oпpeдeля живoтa ни зaнaпpeд.

Фpaнĸъл бил пcиxиaтъp и eвpeин. Πo вpeмe нa Bтopaтa Cвeтoвнa Boйнa тoй ĸaĸтo мнoзинa eвpeи пoпaднaл в ĸoнцлaгep. Taм зaгyбил цялoтo cи ceмeйcтвo, нo тoй зaeднo cъc cecтpa cи пpeживeли yжaca нa нaцизмa.

Eдин дeн Фpaнĸъл пpocтo peшил, чe щe излeзe oт ĸoнцлaгepa жив. Πocял тaзи cвoя идeя в мoзъĸa cи, въпpeĸи чe битиeтo мy билo ниĸaĸ нecвoбoднo.

Cyтpинтa чaĸaл дa види дaли e в cпиcъĸa c xopaтa, ĸoитo щe пoпaднaт в гaзoвитe ĸaмepи, a вeчep e pинaл пeпeлтa нa yмpeлитe cи cъбpaтя.

Дo идeятa cи зa cпaceниe Фpaнĸъл cтигнaл в мoмeнт, в ĸoйтo лeжaл гoл в тяcнa cтyдeнa cтaя и ocъзнaл тoвa, ĸoeтo пo-ĸъcнo пpoĸлaмиpa ĸaтo пocлeднa чoвeшĸa cвoбoдa.

Toвa билo oнaзи cвoбoдa, ĸoятo нaциcтитe нe били в cъcтoяниe дa мy oтнeмaт. Te ĸoнтpoлиpaли живoтa мy, мoжeли дa пpaвят c нeгo тoвa, ĸoeтo cи пoиcĸaт, нo тoй eвpeинът Фpaнĸъл бил caмopeфлeĸтиpaщo ce cъщecтвo. Toй мoжeл дa пoглeднe ĸaтo нaблюдaтeл нa oнoвa, ĸoeтo мy ce e cлyчвaлo в живoтa. Heгoвaтa бaзиcнa идeнтичнocт билa цялa.

Фpaнĸъл e имaл щacтиeтo в нeщacтиeтo дa peши зa ceбe cи ĸaĸ и дoĸoлĸo вcичĸo тoвa гo зacягa. Πo тoвa вpeмe тoй пpoeĸтиpaл бъдeщeтo cи в миcлитe cи.

Πpeдcтaвял cи ĸaĸ вoйнaтa e cвъpшилa, ĸaĸ тoй oтнoвo e cpeд cтyдeнтитe и им пpeпoдaвa. Чpeз тeзи cи cвoи ĸoнцeнтpaции Фpaнĸъл yпpaжнявaл cвoбoдaтa нa yмa и дyxa cи нa пpaĸтиĸa, въпpeĸи гpoзнaтa ĸapтинa oĸoлo нeгo.

Упpaжнявaл ce вceĸи дeн – c вceĸи изминaл чac тoй бил пo-cвoбoдeн и пo-cвoбoдeн дo мoмeнтa в, ĸoйтo нeгoвитe нaдзиpaтeли ocъзнaли фaĸтa, чe били пo-мaлĸo cвoбoдни oт нeгo.

Haциcтитe били пo-cвoбoдни в дeйcтвиятa cи oт нeгo, нo тoй имaл пoвeчe вътpeшнa cвoбoдa oт тяx. Πocpeдcтвoм нeя, Фpaнĸъл yпpaжнявaл cвoитe възмoжнocти зa избop.

He cлeд дългo дoбpoтo мy нacтpoeниe зaвлaдялo и ocтaнaлитe мy cъбpaтя пo ĸилии, ĸoитo oтĸpили cмиcъл дa пpoдължaт нaпpeд.

Taĸa cpeд тeзи нaй-paзpyшитeлни зa eдин чoвeĸ ycлoвия Фpaнĸъл oтĸpил и изпoлзвaл cилaтa нa caмopeфлeĸcиятa т.e. paзбpaл, чe мeждy cтимyлa и peaĸциятa имa пpocтpaнcтвo, в ĸoeтo чoвeĸ имa cвoбoдa дa избиpa.

Caмopeфлeĸcиятa e cинoним нa caмoocъзнaвaнeтo.

Ocвeн нeя чoвeĸ пpитeжaвa въoбpaжeниeтo дa нaдниĸнe нaд нacтoящия мoмeнт и дa твopим peaлнocт в yмa cи. Чoвeĸ имa и cъвecт, вътpeшнo чyвcтвo зa дoбpo и злo, ĸoeтo oпpeдeля пpинципитe ни зa дeйcтвиe. Kaĸтo и cвoбoднa вoля – чyвcтвoтo дa дeйcтвaмe тaĸa ĸaĸтo ни пoдcĸaзвa нaшeтo вътpeшнo caмoyceщaнe.

Блaгoдapeниe нa тeзи чeтиpи дapби, чoвeĸ мoжe дa твopи пpoгpaми oтвъд нaшитe инcтинĸти и oбcтoятeлcтвa. Taĸa ниe cпoĸoйнo мoжeм дa paзгъpнeм нaшия чoвeшĸи пoтeнциaл.

Meждy cтимyлa и peaĸциятa лeжи нaй-гoлямaтa ни cилa – cвoбoдaтa дa избиpaмe. Toвa e ocнoвния пpинцип нa чoвeшĸaтa пpиpoдa.

Блaгoдapeниe нa нeгo Фpaнĸъл e зaпoчнaл дa тpeниpa и paзвивa пъpвия и нaй-бaзиceн нaвиĸ нa виcoĸoeфeĸтивния чoвeĸ, нaвиĸa дa бъдe пpoaĸтивeн.

Kaĸвo oзнaчaвa дa cи пpoaĸтивeн?

Πpoaĸтивнocттa e cвъpзaнa c пoeмaнe нa инициaтивaтa и oтгoвopнocттa зa нaшия coбcтвeн живoт. Πoвeдeниeтo e фyнĸция нa нaшитe peшeния, a нe нa нaшитe cъcтoяния.

Hиe дeйcтвaмe тaĸa, чe нeщaтa дa ce cлyчaт. Πoeмaмe oтгoвopнocт зa дeйcтвиятa cи и нe виним oбĸpъжaвaщaтa cpeдa зa нeycпexитe cи.

Πoвeчeтo xopa, oбaчe винят вcичĸo дpyгo, нo нe и ceбe cи зa ĸaчecтвoтo нa живoтa cи. Taĸa тe oт пpoaĸтивни cтaвaт peaĸтивни т.e. тe ce влияят oт oĸoлнaтa cpeдa.

Aĸo вpeмeтo e xyбaвo тe ca ycмиxнaти. Aĸo имaт пapи ce вeceлят. Ho, aĸo вaли или нямaт пapи нeщaтa cтaвaт cтpaшни.

Cпocoбнocттa дa ce пoдчини импyлca нa цeннocтитe oфopмя пpoaĸтивния чoвeĸ.

Πpoaĸтивният чoвeĸ ce вoди oт външни cтимyли, ĸoитo oбaчe ca бaзиpaни нa вътpeшни цeннocти. Peaĸтивният чoвeĸ ce вoди oт чyвcтвa, oт oбcтoятeлcтвa, oт зaoбиĸaлящaтa cpeдa.

Избopът дaли дa бъдeтe oтгoвopeн зa ceбe cи или дa излъчвaтe oмpaзa зaвиcи oт вac. B пpиpoдaтa ни e зaлoжeнo дa дeйcтвaмe, a нe дa бъдeм нacтaвлявaни.

Чpeз дeйcтвиeтo ниe мoжeм дa фopмиpaмe oбcтoятeлcтвaтa.

Дa пoeмaмe инициaтивa нe oзнaчaвa дa бъдeм нaxaлни!

Oзнaчaвa дa пoeмeм oтгoвopнocт зa пoлyчaвaнeтo нa нeщaтa. Mнoгo xopa oчaĸвaт дa бъдaт бoгaти и здpaви, нo нищo нe пpaвят пo въпpoca.

Πoвeчeтo ycпeшни xopa днec ca тeзи, ĸoитo имaт гoтoви peшeния нa пpoблeмитe, ĸoитo ca взeли инициaтивaтa cи в cвoи pъцe, въpшeйĸи тoвa, ĸoeтo e нeoбxoдимo дa ce нaпpaви в cъзвyчиe c пpaвилнитe пpинципи.

Toвa e oпиcaниe нa пpoaĸтивния чoвeĸ. Πpи нeгo дyми ĸaтo нe мoгa, нe знaм и нe иcĸaм ca зaмeнeни c Aз избиpaм, Aз пpeдпoчитaм, Aз пpaвя.

 http://www.lifehack.bg/guest-author/badete-proaktivni/

Как да се мотивираме на работното място. How to motivate on the workplace. ЧАСТ 2

......Продължение от предишна публикация.

В редица държави са проведени много прочувания свързани с различните хора и начините за мотивация. Въпреки разнообразните резултати всички изследвания са установили, че в над 90% от случаите мотивацията не се случва, заради работата, която работим. Дори огромна част от хората – откровено мразят своята работа.

Голяма част от хората, просто се стремят да „преживеят“ още един работен ден, други пък са вечно намръщени и недоволни, трети използват работата си предимно за създаване на социални контакти, а не за да работят и т.н. Има и такива, които се роботизират до абсолютни работохолици, като много често точно последните „изперкват“, роптаят срещу стреса и проблемите, и като цяло се провалят в останалата част от живота си. Ако останат пък безработни – това им се струва като „краят на света“. С две думи заключението е, че да се мотивираш да извършваш дадена работа в последствие е много трудно, близко до невъзможното. Всъщност, повечето изследователи смятат, че хората изобщо не могат да се мотивират от външни, а само от вътрешни фактори и ако желанието за постигане на основните цели е наложено от вън, а не произхожда от убежденията на човека – то за постигането на добра мотивация „и дума не може да става“.  Има и друг тип хора. Те успяват съзнателно да си наложат да работят за постигането на дадени цели, на всяка цена. Тези хора, често, загърбват останалата част от живота си като: грижа за здравето, социални контакти, взаимоотношения в семейството, приятели и др. Те отлагат важни неща в живота, за сметка на преследване на съзнателно наложените си цели. Много често всичко това завършва с огромен стрес, провал и тонове пропиляно време.

Мотивацията не трябва да е наложена. Тя трябва да се появява естествено – да е свързана с приятни емоции, позитивна, забавна и да носи резултати. И тук идва голямото противоречие между целите и мотивацията. От една страна – е необходимо да имаме цели, за да знаем какво искаме и накъде вървим. От друга пък – най-силната мотивацията е възможна не когато следваме неприятен план стъпка по стъпка, само за да стигнем до целта, а когато изпитваме удоволствие във всяка работа и действие, с което се занимаваме във всеки момент.

Великият мъдрец Конфуций е оставил следното послание: „Занимавайте се с това, което обичате и никога през живота ви няма да ви се налага да работите.“ Дори и в тази мъдрост се крие правилото, че не целите и плановете трябва да ни водят и мотивират, а това какво на нас ни харесва и какво вършим с удоволствие.

За да бъде ефективен и продуктивен един работник трябва да работи с мотивация, произтичаща от любовта и интереса към това, с което се занимава. Самите ценности на всеки работник са в основата на мотивацията. Например, за работник, който вярва, че честността и трудът стоят над всичко, не би било мотивиращо да работи в компания занимаваща се с „Хазартна дейност“, или пък във фирмата на силно-спекулативен търговец или посредник. Дори и да изкарва повече пари, тази работа би го съсипала, отколкото например работа като учител.

В заключение – не всички могат да работят това, което обичат. Но ако работниците намерят повече занимания в работата си, които са им интересни и ги харесват - ще са много по-силно мотивирани и ще работят с повече хъс и желание, постигайки повече продуктивност и ефективност.

Дори и да сте част от 20% от американците или от най-много 5-те процента българи, които действително и истински се наслаждават на своята работа, шансовете да поискате да правите нещо друго след време и да намразите работата си са доста големи.

Има толкова много възможности за всеки, който желае да поеме контрол над живота си и да се ангажира да изживее остатъка от него страстно и с желание и да работи нещо, което му харесва.

Толкова ли е просто? Вярвам, че е! Лесно ли е? Не разбира се!

Какво ни кара да мразим работата си?

Има милиони хора, от които до скоро бях и аз, доста често се будим нещастни, знаейки, че трябва да отидем на работа, знаейки, че цял ден ще се налага да направим нещо, което не обичаме, нещо, което изобщо не харесваме, но се налага.

Събуждаме се демотивирани от това, че трябва да отидем на място, която мразим. За това има и редица причини, включително:

Страх от провал

Страх от успех/да, точно така/

Липса на инициатива

Липса на ясни цели

Апатия към живота

Извратено желание да приемаме всичко около нас каквото и да било

Всички гореизброени причини са просто един боклук от мисли.

Няма причина някой да падне жертва на тези неща. И все пак за съжаление ние го правим през цялото време.

Това, което в действителност се случва в повечето случаи, е че си намираме работа, която изглежда приемливо и се забиваме да работим там в продължение на години.

Повечето от нас няма да искат или поне трудно биха се решили да отделят време да намерят нещо по-добро и ще се лутат през живота работейки нещо, което всъщност е под това, което заслужават.Крайния резултат, е че имаме работа, която мразим. Сега можем да изберем да се откажем от нея и да намерим друга или изберем да продължаваме да страдаме.

Лошото, е че напоследък колкото и да искаш да смениш работата си, колкото и усилия да полагаш в тази посока телефона така и не звъни, никой не се обажда, отново не сме избрани от купчината автобиографии!

Но докато слънцето огрее нашата улица да видим как…

 -...Да останеш мотивиран, когато мразиш работата си?
Следва продължение... 

Как да се мотивираме на работното място. How to motivate on the workplace.

                         

В България мотивацията на работното място е чужда, позабравена  дума, която някак си остава неразбрана от работодателите и от служителите. Едните вечно изискващи невъзможни неща, а другите все недоволни от „малкото” което получават. За повечето от българите фиша със заплатата e най – мотивиращия фактор. На такива хора колкото и да им плащаш постоянно ще са недоволни и намръщени. За работодателя е най – важно служителя да работи и да не задава много върпоси. Колкото повече работи  толкова по – добре,  а фирмата също се движи стремглаво нагоре, но за съжаление това не е САЩ или Япония и икономиката не е в такова цветущо състояние. Малкото работа разконцентрира служителя,  мотивацията  и възнаграждението му падат и това повлича фирмата надолу. Така добрите и лоялни служители търсят късмета си зад граница, тяснопрофилираните работници се превръщат в дефицит и това води до наемането на „бачкатори” - хора които знаят само и единствено да работят, но едва ли качествено. Грешките за това положение са и от двете страни на барикадата както на работодателя, така и на служителите. Работил съм с  не малко управители, мениджъри и служители като съм се нагледал на какво ли не.

В по-долният ред от мисли бих желал да опиша скромния си опит.

Започвам с грешките на служителите:

Интересувайте се от развитието си, от това дали се справяте с работата, обезателно научете длъжностната си характеристика и се стремете да изпълнявате задълженията си.Ще се почувствате доста по-важен и ценен, когато сте в течение каква е вашата заслуга за развитието на фирмата. Дори да сте последната дупка на кавала, пак сте полезен.

Бъдете честен и добронамерен, кръшкането и измамите може да са инструмент, с който да си гарантирате приятно време  на работното място и благоволението на заблудения началник, но в дългосрочен план няма да ви донесат удовлетворение, освен ако фирмата в която работите не разчита на добродетелите.

Никога не позволявайте да бъдете мачкани на работното място. . Ако мислите, че заслужавате по-добро отношение, кажете го. Имате право на мнение дори в тази гадна криза, когато всеки се страхува, че може да бъде уволнен и да остане дълго зад борда. Противно на страховете ви, повечето шефове няма да изгонят опониращите подчинени - умният началник знае, че те са движещата сила на неговия бизнес. Не става дума за конфликти, а за спорове.

Не забравяйте, че всички тези качества и съвети ще са ви полезни само и единствено ако устройството на фирмата в която работите е насочено и отворено към служители заредени с позитивна енергия, откровени, честни хора поемащи отговорност за действията си, защитаващи правата си, защото света има нужда от пастири, не от овце.

А сега след като разгледахме  качествата на служителите е време да отделим внимание на управителите.

Когато служителят говори, шефовете трябва да си затварят устата и да слушат.

Един от най-демотивиращите стилове на поведение на началника е пренебрежението и неглижирането. А една от най-големите добродетели е способността да се слуша.
Подчинените обикновено се съобразяват с времето на шефа и когато искат да бъдат чути, най-често имат какво да кажат. Припряният началник е способен да убие целия им ентусиазъм, когато ги прекъсне. Най-подло е да спрете изказването на свой служител, когато сте го попитали за неговото мнение или му търсите обяснение за дадена постъпка. Не са малко шефовете, които позволяват от устата на по-нисше стоящия от тях да се изтръгне само половин изречение. А след това вземат думата за дълъг и назидателен монолог. Да не говорим за случаите, когато шефът просто махне с ръка и отклони молбата за разговор - познавам десетки качествени хора, които са напуснали работа заради това. В дългосрочен план пак ще изгуби шефът: дори да си назначи нови служители, едва ли ще успее да ги привлече на своя страна, ако само ги евангелизира с идеи и бодряшки лозунги, а не пожелае да ги чуе. Съвет: отворете речника и намерете думата емпатия, от там ще ви стане ясно какво трябва да направите за да се превърнете в добър началник.

Запознайте служителите си с развитието и целите на фирмата. Служителите заслужават да знаят накъде върви фирмата. Какво е необходимо, за да се преодолее даден проблем? Какво ще е  средносрочното бъдеще и какви са планове на техния работодател. Така подчинените се превръщат в съучастници на шефа си за постигането на общата кауза.

Очаквайте продължение на статията:

Откъде идва мотивацията, как да не мразим работата си?

Демокрация, да ама НЕ!

Уви, демокрацията е най-беззащитната държавна  система - тя не разчита на сила, на страх, на репресии (ако демокрацията се пази със сила - тя се превръща в диктатура),
демокрацията се крепи върху доброволното спазване на законите от всички и най-вече от хората, които управляват държавата.
Точно тук ние куцаме с двата крака и до ден днешен.

Човечеството винаги ще бъде изправено пред въпроса: каква демокрация? И никак не са словесен парадокс думите на Сократ, когато казва:
- От добрата демокрация и от добрата монархия предпочитай демокрацията. Но от лошата монархия и от лошата демокрация избери монархията. Защото един лош човек може да извърши много злини, но много лоши хора, събрани заедно, могат да извършат много повече злини. 
Демокрацията крие големи опасности: давайки еднакъв шанс на всички, тя дава път на простаците и на лумпените да излязат начело, тъй като те винаги са най-напористи и безскрупулни.
Затова всеки трябва да пази демокрацията най-много от себе си. БСП, ГЕРБ, АТАКА, ДПС ЗАМИСЛЕТЕ СЕ!!! И вие граждани и гласоподаватели, в демокрация ли живеем?, или Сократ ще излезе прав.

Само на метър от успеха!!! Какви уроци дава живота!

Една от най-честите причини за неуспеха е навикът да се отказваме, когато сме застигнати от временно поражение. Всеки човек е виновен за това, в един или друг момент! Прочетете една история, която илюстрира точно това:

Чичото на Р. У. Дарби бил обхванат от “златна треска” по онези дни и той отишъл на запад, за да копае за злато и да стане богат. Той никога не бил чувал, че повече злато било изкопано от мозъците на златотърсачите, отколкото от самата земя. Щял да работи с кирка и лопата. Щяло да бъде трудно, но изкушението на златото било много голямо.

Трудил се няколко седмици и бил възнаграден. Открил блестяща руда. Обаче тогава бил изправен пред другия проблем – нуждаел се от машини транспортирането и обработката на рудата. Тихо той замаскирал входа на мината си, заличил следите си и се върнал у дома си в Уилиямсбърг, Мериленд. Разказал на роднините си  и на няколко съседи за големия удар. Събрали пари, закупили необходимото оборудване и го изпратили на място. А Дарби и чичо му се върнали заедно, за да работят в мината.

Когато изкопали първата количка руда и я изпратили за разтопяване, очакванията им се потвърдили. Те били открили една от най-богатите мини в Колорадо. Още няколко такива колички щели да изплатят всичките им дългове. А след това щели да дойдат убийствените печалби.
Колкото повече копаели, толкова повече се извисявали очакванията на Дарби и чичо му. И тогава нещо станало. Златната жила изчезнала! Те копали много, в отчаян опит да открият отново златото, но напразно.

Накрая решили да се откажат! Продали оборудването на един вехтошар за няколко хиляди долара и се качили на влака към дома. Повечето вехтошари не били особено умни, но този бил изключение. Той повикал минен експерт, за да направи оценка на това, което бил купил. След като направил своите замервания и пресмятания, инженерът заключил, че предишните собственици на мината са се провалили, защото не са запознати с т. нар. “устойчивост на реда”. Неговите изчисления показвали, че златната жила се намира само на един метър от мястото, на което Дарби и чичо му са спрели да копаят. И точно там била открита!

Вехтошарят се превърнал в милионер, благодарение на златната руда, добита от тази мина. Причината е, че той е потърсил съвета на експерт, преди да се откаже! Повечето от средствата за оборудването били осигурени главно поради усилията на Дарби, който тогава бил много млад. Парите били дадени от приятели и роднини, заради голямата им вяра в него.  И той им върнал всеки долар, който му били дали, въпреки че му отнело доста години да го направи.

Дълго след тази случка, Дарби компенсирал загубите си много пъти, когато направил откритието, че желанието може да бъде трансформирано в злато. Откритието направил, след като навлязъл в бизнеса със застраховки “Живот” в края на 19ти век.

Спомняйки си за пропускането на “шанса на живота си”, защото се бил отказал само на 1 метър от златото, Дарби използвал опита, който натрупал в бизнеса със застраховки. Методът, който използвал бил много прост – казвал си: “Аз се отказах само на 1 метър от успеха, но сега никога няма да се откажа, само защото хората ми казват НЕ, когато ги попитам дали биха си купили застраховка!”

Дарби е един от 50-ината мъже, които продават застраховки за над 1 милион долара годишно. Той дължи своя успех на урока по отказване, който е научил, работейки в минния бизнес.